автор: Vedrin

Ще пристъпиш ли в моята есен,
в листопада от стари мечти?
Аз те чакам, наивно отнесен,
пред дома си разтворил врати...

Пия чай от събудени чувства.
Щипка блян съм поръсил за вкус.
А е пусто наоколо. Пусто...
И светът ми от есен е пуст.

Като шепи на черна вдовица
е гнездото на сивия клон.
Няма шум от прелитаща птица.
Няма звън, няма звук, няма стон.

Всичко живо следите е скрило.
Даже съчки не пукат край мен.
От шубрака мирише на гнило -
стара шума умира във тлен.

Глътка, две... Даже чаят ще свърши,
а от бляна любов ще дъхти.
Ти не идваш... Нима ми се скърши
листопадът от стари мечти?

Не пристъпваш... Дори те разбирам.
В друг сезон твоят дъх би цъфтял.
В късна есен самотно прозирам -
изтъкан от копнеж и печал.

Остарявам без теб. Листопадно.
Не прилича октомври на май.
Пак съм влюбен. И пак ми е жадно.
Може би ми е време за чай...

(От стихосбирката "Отвара от въздишки")