автор: neraida

От всички пътища,
които водят към смъртта,
не зная как избрах си
няколко живота по-отдавна,
най-озъбения,
при това с един от двата предни зъби счупен.
Минава той през сухи планини,
от страната на луната,
която само аз познавам
и виждам я по-ясно винаги по пълнолуние
особено когато е почти ноември
и всички скорпиони са си уговорили
традиционното събрание
с цел унищожаване на нежността.
И пълзя си все по него,
без да заслужа някога венецът трънен,
а лаври, лилии, лалета и нещо с „л”
едва ли ще подхожда някога
на ръбестото ми лице.
Не съм невинна, нито пък греховна,
не обвинявам ни един от чистокръвните ми огнедишащи мъже
задето ме оставиха сама в лавината от угризения,
слуги на гравитацията,
и не приеха да се давят влюбено до края с мен
в блатата плитки -
една болезнена въздишка
преди преддверието на смъртта.