автор: StillYourPain

В леглото ми е страшно и задушно, но защо?
Дали не съм пренесла без да искам,
като художник от пейзаж върху платно,
изтекли сънища през клепки стиснати?

Дали чаршафната прегръдка не е всъщност примка?
Беззвучните ми викове навярно не са стихвали
и вместо кръв от рани, очите ми - но как? - са бликнали ...

Таванът прашен всъщност е небе, зацапано от облаци,
а уханието на парфюм - кипариси,
а уличният шум - дали?- вълни и нощни гларуси ...

И ръката, впила нокти в мойто рамо не е мойта собствена,
а някой - кой? - ме е прегърнал там на пясъка
и ме моли "Не умирай!" с нечовешки крясъци ...

Очите ми не срещат празнота, а нещо - но какво?- отвръща
на погледа ми и сякаш страстно шепне
и устните му от измама сладка лепнат ...

Но кратката мъглица пред очите си отива
и, разпната на душния обикновен креват,
в раздраните чаршафи приглушено вия
със бликнала в очите самота.