автор: Sardis

Високо, високо в една дълечна планина живеела една чудно красива гора. Това била най-прекрасната гора в света. В нея били израстнали високи и стройни дървета, които всяка сутрин първи поздравявали слънцето с вдигнатите си към небето клони.
Под дърветата, отрупани с чудни цветове или плодове се били разположили красиви храсти. Трева бляскаво-зелена, силна и сочна покривала всички малки и големи поляни. В гората бълбукали изворчета, спускали се поточета, в които искряла бисерно-чиста вода и с омайният си шепот разказвала на дърветата, храстите и тревите чудни приказки. И въпреки всичките си прелести това била една Тъжна гора. Това било така, защото в Гората никой не живеел – нито мечета, нито лисичета, нито тарарежи. В клоните не пеели птчки, по цветята не жужели пчеличка. Така Гората посрещала сутрин слънцето и вечер го изпращала, идвали и си отивали и възродителната пролет, жаркото лято, щедрата есен, бялата зима. И всичко това съвсем сама и в голяма тъга.
      Веднъж Вятърко, който бил много работлив и прекарвал дните си в усилна работа се почувствал мно-о-о-го изморен. Той поседнал до едно поточе, което се спускало от Високата планина, където живеела Тъжната гора и си казал: “Ох, колко съм изморен... Земята е толкова голяма и навсякъде имат такава нужда от мен. На места е настъпила суша, животните и растенията имат нужда от вода и аз трябва да духам с все сила за да им заведа дъждовни облаци. На друго място валежите без малко да издавят всичко живо и пак аз трябва да раздухам натежалото от дъжд небе. Там, където слънцето жарко припича ме молят из за най-леко подухване, за малко прохлада, и нама как да не отида... Все работа, шум, бързане... Как ми се иска малко да си почина на някое красиво, спокойно и тихо място. Но такова място на земята едва ли има...” Поточето, до което бил поседнал вятърко тихо му прошепнало: “О, Вягърко, такова място има и аз идвам от там. Тръгни нагоре по течението ми и ще го намериш.” Вятърко се усъмнил, защото бил убеден, че познава цялата земя и такова място не познавал, но въпреки това толкова много имал нужда от почивка, че тръгнал. Пътувал дълго, въпреки че по принцип можел много бързо да се придвижва. Първо защото бил много изморен и второ, защото Тъжната гора била наистина далече. Когато стигнал не могъл да повярва на очите си - Това наистина било най-прекрасното място на света. Високи, стройни дървета, ухаещи цъфнали фрасти и цветя, назрели сладки плодове и ... абсолютна тишина и покой. Вятърко избрал поляната с най-висока, мека и ухаеща на свежест трева и полагнал на нея блажено. Духнал по клоните на близките дървета и листата, посипали се от тях топло го завили. Положил глава до китка теменужки и ... заспал. Явили му се прекрасни сини сънища.
      Така Вятърко спал дълго, споко и хубаво си починал. Кога призори се събудил той забелязал как по листенцата на дърветата, по венчетата на цветята, по стъкчетата на тревата се стичат мънички капчици вода. Заслушал се и чул как гората тихичко плаче.
- Мила горо, ти, която си тъй прекрасна, ти, която ми даде тъй жадуван покой и блажен сън, плачеш ли?
- Да, плача. - отвърнала Гората.
- Но защо? Моля те, кажи ми и аз ще люто ще накажа този, който те е натъжил.
- Няма кого да накажеш, Вятърко. Никой не е виновен за тъгата ми.
- Защо тогава плачеш? Ти си тъй красива, богата...
- Плача, защото може и да съм красива, може и да съм богата, но съм самотна. За какво са ми високите дървета и сладките плодове по тях, щом нито едно животинче не живее в клоните им, не се храни с плодовете им, щом нито едно птиче не е свило гнездо в тях и не ги оглася с песните си? Защо са ми ароматните цветя щом няма пчели, които да събират прашеца им и да правят мед. Защо ми е зелената трева, която не е приютила и нахранила никаква живинка...
Замислил се Вятърко, станало му тъжно. Приискало му се да направи нещо за прекрасната Гора. Мислил, мислил и измислил.
- Аз ще ти помогна- казал той на гората. Надигнал се от тучната трева, поел дълбоко въздух, развъртял си и хукнал нанякъде. Гората останала пак сам-самичка.
Вятърко хукнал по нанадолнището на планината. В умът му се раждала песен и когато той слязал в ниското думите й вече били подредени.

Там горе, навръх планината
Живее прекрасна гора
Там тучна се люшка тревата
И блика най-чиста вода...
Когато животните и птиците дочули тази песен всички до един пожелали за отидат да видят това прекрасно място. Вятърко ги предупредил, че ще трябва да вървят дълго и упорито, но те не се уплашили. Запасили се с вода и храна, обули най-здравите обувки и тръгнали. Вървяли, вървяли, вървяли...Някои се уморили и спрели, други, уплашени от разстоянието, се върнали назад. Но най-упоритите продължили. И когато били на предела на силите си те стигнали до Тъжната гора. Прехласнато гледали, че там наистина растяли високи и стройни дървета, които първи виждали слънцето с високиге си клони. Под тях, отрупани с чудни цветове или плодове се били разположили красиви храсти. Трева - зелена, силна и сочна покривала всички малки и големи поляни. Бълбукали изворчета, спускали се поточета. Животинките и птичките били на върха на щастието като видели това. Те решили да останат да живеят там. Техните игри и смях скоро огласили цялата гора с радостни шумове и тя заживяла нов щастлив живот. За това не след дълго никой не я наричал вече Тъжната гора, а Гората на щастието.