Неопадалите листа
плачат
всеки път,
когато вятъра
опита
да ги целуне;
небето –
сок от касис,
разреден
с парчета лед;
и луната –
леко килната
в усмивка;
басове
от музика
и гласове,
дочути сякаш
отдалече;
питащи,
тъпо усмихнати,
разсеяни
погледи
плуват
в ниски чаши
с концентрат.
Докога,
отново,
всяка вечер,
рисувайки
с молива за очи
настроение
върху лицето си,
ще набутвам
скуката
в задния си джоб,
в очакване
на силни преживявания..?
Докога,
наново,
всяка вечер,
непоколебимо,
недвусмислено
ще имам
безплътното ти
присъствие
в 25-ия кадър
на съзнанието си..?
Докога,
отново
ще гледам
как
смръщено
се мотаят
дните,
а избледнелите нощи
след тях
снизходително
отпускат
поредния
кратък сън..?
Кога,
наново,
съвем достатъчно,
безцеремонно,
дръзко,
на място някакси
ще сменя
диапозитива си
с цветен..?