автор: torbalan

( или пълнена пъстърва, тъпкана с любов )

Онзи ден, драги мои приятели, бе обикновен делничен, работен полуден. Утрото беше обикновенно, закуската беше обикновена, даже самият ден обещаваше да мине както обикновено. Със всички, неизменно съпътстващи го простотийки и обикновени, ежедневни малки гадости. Не бях се наспал, както
обикновено, но за това пък бях широко ухилен, както обикновено и яко закъснял за работа, също както обикновено. И тъй като горях от нетърпение съвсем съвестно да смачкам належащите за деня дела, с присъщият ми невероятен хъс и неувяхващ ентусиазъм, се хвърлих надолу с главата в прекрасното приключение наречено зверски софийски трафик. Естествено, зверилника беше в разгара на ловния сезон, всички кадърни ловци, както професионалните, така и любителите, особено се стараеха братски да си помагат, ревниво внимавайки да не преча да вършат това си благородно дело. Но уви, въпреки моето добро сърце, железни нерви и неумолимо желание за екипен подход във всяко начинание се налагаше безпроблемно и веднагически да кацна в точно определения час на другия край на „Светата” ни ненаситна Столица. Поради тази причина натиснах подходящият за целта педал до дупка и полетях със скоростта на препускащ между дървета побеснял глиган. За някакви смешни четиридесет и пет минути успях да пристигна жив и здрав на мястото на срещата, прекосявайки няколко пъти надлъж и шир всички невралгични точки на ужасения град, минавайки на оранжево през кръстовища и кръгови движения при това без да успея да прегазя нито един пътен полицай. Уви, за мое огромно съжаление...
Сияещ, след закономерното половинчасово закъснение, гордо се изправих пред местоназначеието си – а именно сградата на световноизвестната фирма ”ROBO©T ”LTD, с ясно предначертаната цел да не излизам от там без да се случи надлежното отчитане на парите, които любезните и собственици така любезно ми дължаха вече няколко века. С премерен замах свалих входната врата. Минах през цялата охрана, скачайки и трупешката отгоре, и победоносно влязох в спретнатия офис. А вътре – чудо невиждано! Няколко апетитни фешън сътруднички бодро пиеха кафе и доволно мляскаха шоколадови бонбонки, удобно излегнали се върху работните си места. Щом ме видяха да влизам, за части от секундата всички се изпокриха под бюра и столове и вкупом посочиха с вкусните си пръстчета точната врата. Усмихнах се благо, поздравих ги любезно, погалих всички по главичките, щипнах ги мило по бузките и дупетата, напълних догоре джобовете си с недоядените бонбонки и почуках нежно с лапа по блиндираната порта.
От вътре се чу сподавен стон и тихо бълбукане:
- Изчакайте малко, в момента не е удобно да влезете...
Изчаках възпитано трийсет секунди и отново почесох блинда:
- Има нещо мое във вашата каса... Бъдете така добри да ме пуснете за да разбера още ли е там!? – Рекох им благо.
Бълбукането прерасна в сподавен стон, стонът в затихващо гъргорене, след което се чу кратко боричкане и после всичко утихна. Чуваше се само треперенето на два чифта колене и тракането на техните гузни ченета.
Отново изчаках трийсет секунди, този път още по-възпитано. След което извадих внимателно бронираната врата, барабар с касата, и внимателно я поставих върху краката на любезните домакини. Те с облекчение въздъхнаха. Смутено прикриха мокрите си панталонки и посочиха тъжно отворена каса.
Запътих се към нея, натъпках съдържанието и в бездънните си джобовете, поиграх си с оставения вътре пистолет - страхотна изработка между другото... Но прецених, че няма нужда да го използвам. И без това нямаше заглушител. Приближих се към любезните си бизнес партньори, забих им два-три дружески шамара за назидание, ударих главите им една в друга за по-добро запаметяване на случката и им пожелах лека работа. Излизайки поопипах отново изстиналите девойки и победоносно изкочих навън. Поех дълбоко въздух, размислих....и се сетих, че съм забравил нещо особено важно. Върнах се бързо, допих им на екс кафетата и доволен напуснах полесражението.
Вън вече бе обикновен слънчев, обеден ден. Усетих, че оркестърът в търбуха ми отдавна свиреше одата на радостта. И въпреки, че по-принцип не се храня по разни непроверени места реших великодушно да го нахраня, барабар с диригента му. Евентуално нейде наоколо. И тъй като единственото ядене на което не мога да устоя е добре приготвената риба , по възможност пъстърва, преглъщайки, с надежда се запътих към близкия базар. Единственото читаво заведение, което предлагаше някаква манджа, беше гуреливо павилионче изпъчено току пред носовете на всички пешеходци. Вече бях намерен да се откажа от благотворителността към бедните музиканти, когато с крайчеца на кривогледото си око забелязах няколко гримирани и панирани риби, неудобно полегнали в тава от алпака. Във въпросното гуреливо павилионче. Приближих се бавно, наведох се, погледнах внимателно...Риба. Панирана, бяла риба. Не беше пъстърва, но ще се яде, рекох сам на себе си...Погледнах с недоверие продавача. Той лукаво се усмихна:
- Заповядайте господине, какво ще желаете!?
- Понеже обичам риба и виждам, че имате....Та да си поръчам две-три рибета... Само, да замоля, нека да са по-преснички, да не стане грешка, че ще разстроим оркестъра и после няма да има концерт а по-скоро наказания...
Не можах да разбера усети ли какво точно му намекнах, но ми подаде пакета с безизразно лице и хладен поглед... Хвърлих се в служебната лимузина и за части от секундата бях на двадесет минути път от гадното павилионче и офиса на любезните ми бизнеспартньори...
Докато маневрирах на две гуми около зверовете покрай себе си, реших с две от свободните си ръце да опитам от лежаща на съседната седалка рибка. Извадих чиста салфетка. Взех внимателно едно от парчетата и блаженно отхапах притворил очи. Дори не усетих как го погълнах...Прескочих напряко няколко улици, насочих се към един изпречил се насреща ми пътен полицай, но той явно предусетил намеренията ми благоразумно се разкара от пътя. Съжалявайки, за поредната пропусната възможност, категорично реших да довърша вече започната риба. Взех следващото парче, замижах отново блаженно с очи, отворих уста....и...О, ужас! Деликатното ми обоняние бе безмилостно взривено от една невероятна, отвратително прикрита, задушлива миризма...Не миризма - воня! Отвратна, чудовищна, гадна, мръсна и лепкава, смрадлива воня! Цялата ми, особено чувствителна, същност яростно закова на място автомобила, и обезумяла от случилото се с един замах го преобърна два пъти на таван. Излязох, поуспокоих положението, върнах горкия с нищо невиновен автомобил на колелетата и седнах отново на шофьорското място. Размислих трезво. Имах възможност да избирам измежду две разнополюсни решения.
Първо – да издиря някое весело помиярче, тип народна радост и да го зарадвам сладко - сладко. Да пропусна покрай разяреното си съзнание случката, след което да побързам за службата за където и без това отдавна бях закъснял.
Второ – да се върна до гуреливото павилионче и ....

....следва продължение.....