автор: calata88

Мизерният порутен апартамент го потискаше. Точно сега му се искаше да си пръсне главата. Добре че нямаше с какво да го направи. Но да имаше едва ли би го сторил
Снощи пак изхарчи много пари за пиене. Беше закъсал, а харчеше последната си заплата сякаш разполагаше с хиляди. В рок кръчмата изкара много добре. Повесели се. Всъщност и той не знаеше дали му беше весело. Заблуждаваше се умишлено. Искаше му се да е весел. Да е спокоен. Но неможеше да е такъв по редица причини.Здравата се напи. Смеси водка с бира, после и уиски... Спомняше си, че една малка сладурана му се натискаше. В същност като се замисли малко повече си спомни, че тя се натискаше на всички. Въпреки, че трудно стоеше на краката си, Пейо реши да си ходи пеш. Апартаментът му беше наблизо. Малката купонджийка му се лепна. Започнаха да се целуват. Тя му предложи "помощта си ":
- Хайде облягай се на рамото ми и да вървим към вас. Ако се наложи направо мога да те нося, ха-ха-ха - смееше се тя предизвикателно.
Пейо също се смееше. Прегърна я и потеглиха към апартамента му.
Наистина имаше нужда да се опира на нея. Трудно му беше да ходи. Повръщаше му се.
Още малко и щяха да стигнат до блока, оставаше им само да прекосят малкият парк.
Стигнаха.
Започнаха да се целуват. Поцелуваха се така още няколко минути. Дори не се бяха запознали. Малката беше най-много на осемнадесет. Здравата нацапана с грим. Тя направо му се предложи. Искаше да се качи горе с него и да преспи у тях.
- Съжалявам, не съм самичък - излъга Пейо. Каза го твърдо и убедително, чак той си повярва.
- Ясно. Трябваше да ми кажеш по-рано, че да бяхме отишли направо у нас...
- Нищо, нищо пак ще се видим .
- Може, може. А да имаш да ми дадеш два лева?
Пейо бръкна в джоба на дънките, извади точно два лева и и ги подаде.
- Айде чао - рече тя и отпраши с олюляваща се походка.
- "А да имаш да ми дадеш два лева?" – изимитира я той. Стана му смешно. Макар и пиян, умееше да мисли по-трезво и от трезвеник.. Вече беше опитвал от любовта на подобни момичета. "Не-е, няма да я бъде тая"- мислеше си Пейо. Не му се занимаваше с кучки. Ако бжеше за едното чукане можеше да я изчука навсякъде. Мацката беше готова. Можеше да я оправи на някоя пейка или в тоалетните на кръчмата... Но просто невиждаше смисъл да го прави. Не му се занимаваше с такива момичета. Тази вечер беше излязъл просто за да се напие и да забрави за проблемите. Добре разбираше, че с пиене проблемите му няма да се разрешат, но напоследък все към пиенето го теглеше.

Пейо е на двадесет и пет години. Работи като куриер, или по-скоро работеше. От утре вече не е на работа. Уволнен е. Няма майка. Баща си, не е виждал от години и въобще не знае жив ли е. От всякъде беше сам. В главата му е хаос. Обичаше да чете. През почивните дни когато не излизаше с лигави компанийки, по лигави кафенета той четеше. Харесваше Чехов, Толстой, Хемингуей... Лежеше на дивана си. В едната му рака чашата с водка, в другата – книгата. Какво влизаше в главата му от прочетеното, само той си знаеше.
Взе да му писва от този начин на живот. Познатият до болка град, познатите лица, улици, настроения, проблеми... Сред толкова познати неща, самият той вече не се познаваше. Започна да се скапва отвън и от вътре? Лицето му беше бледо. Имаше сенки под очите. Не си доспиваше. Често не спеше с дни на ред. Пиеше доста. Пушеше. Здравето му се влошаваше с всеки изминал ден. Белите му дробове ръмжаха като банцинг. Тук идва и логичният въпрос още колко щеше да издържи на този живот? Не му се мислеше. Недай си боже се разболеe по-сериозно. Нямаше пари ни за лекари, ни за лекарства. Беше го срам да иска и назаем.За сега се успокояваше с дежурната мисъл, че положението още не е толкова зле.

Когато след няколко дена парите му свършиха, той реши да си търси нова работа.Нещо временно, докато се закрепи. Уреди се при един негово познат, на автомивка. Отначало тръгна добре. Първия месец работи усърдно. Не закъсняваше Но след като взе заплатата, започна да закъснява. Имаше и двсе самоотлъчки, за които не успя да намери никакво достоверно оправдание. А и външният му вид ясно показваше защо не е успял да дойде първа смяна. Тъкмо беше започнал да пие по рядко и ето, че алкохола отново се превръщаше в проблем. Проблемът идваше от Пейо. Не можеше с малко. Необходими му бяха колосални количества. Компанията, с която често пиеше на една маса, оставаше изумена като го гледаше как обръща чаша, след чаша, без да има видими признаци от напиване. Сякаш не пиеше водка, а чешмяна водица. Но той не го правеше за да впечелява, просто така беше свикнал. Или много, или хич. Такъв му беше девиза.

Бяха се събрали в любимата си кръчма. Вътре беше задимено, топло и шумно. Пейо се отдели от масата на компанията си. Седна на бара. Искаше да се подразни с бармана. Двамата се мразеха отдавна. Преди време се бяха карали за едно момиче. Момичето избра Пейо, но връзката им продължи кратко. Три месеца тя го търпя, с всичките му странности и чепатости. Такъв и изглеждаше той – странен и чепат. И пиян. Той не правеше видими усилия за да я задържи. Беше си казал, че щом иска да е с него, значи ще бъде. Всъщност я ревнуваше много. Ревнуваше я от всички, но не го показваше. Много го беше яд, че изкарва малко пари. Искаше приятелката му да е щастлива с него, но тя не беше.Тя хем го обичаше, хем не можеше да го търпи. Като капак на всичко идваше и факта, че Пейо бе беден. Момичето на края капитулира.Когато преди да се разделят, се скараха, тя му крещеше:
- Мамка ти! Нестига че си чешит, не стига че пиеш като смок, а ми си и без пукната пара! Какво да правя с теб? Кажи де, кажи, какво да правя. Защо изобщо се захванах с теб!? Поне да не пиеше толкова, а ти...
- Аз, аз – започваше на свой ред Пейо - Чешит съм бил, пиел съм много? Ами ти, ти, запита ли ме поне веднъж защо пия толкова? Когато се връщах пребит от работа, ти запита ли ме, поне веднъж, как съм?! А иначе питаш, кога ще си взимам заплатата. Мен, моето момиче, от много време, никой не ме е питал как съм. Аз винаги и за всички съм бил жилавото куче, от третия етаж, пияният самотник... Ти дори не запита, кои са родителите ми? Къде са? Живееш у нас, а не си задаваш въпроса, кой аджеба го е създал тоя копелдак?
- Къде са родителите ти...
- А, не, сега вече няма нужда да ме питаш... Където и да са, нито ти ще ги видиш някога, нито пък аз.
Физиономията на момичето пребледня. Пръстите на ръцете и се разтрепереха, започна да си търси цигарите. Запуши. Седна на едно столче до него, погледна го изпитателно и каза:
- Защо не си ми разказвал за себе си?
- Защо ли? Може би, защото ти беше твърде заета да ми разпраяш за себе си. Да ми разказаш глупавите си историйки. Да ми пълниш главата с приказки, за интересни дрешки и лигави купончета. Да слушам как си се фукала с новата си пола, и как всички са те зяпали... Не няма смисъл да изброявам повече. Щом си решила да си ходиш, ходи си! И да не забравиш да се изфукаш, на приятелките си, как си се чукала с един нещастник, дето не е имал достатъчно пари, да ти купува нови поли. Покажи им, колко си смела, кажи им, че си скъсала без да ти пука. Само да не забравиш да кажеш, че три месеца си живяла у тях и той те е хранел. Хайде чао! И ако някой ден огладнееш много, заповядай. Ако имам ще те нахраня...
- Майната ти , кучи сине – остро изписка момичето, ритна стола и излезе от апартамента, затръшквайки с всичка сила вратата.

Ето така се бяха разделили с Ива. Сега тя ходеше с барманът.

Пейо се намести по-удобно на бара. Загледа се в барманът с нескрито любопитство. Той беше мъж, наближаващ трийстетте. Русоляв, набит, среден на ръст, с неизменна ехидна усмивка и огромно самочуствие. Казваше се Красимир.
- Как си Краси?
- Добре.
- Как вървят работите с Ива? Тя добре ли е?
При този въпрос ноздрите на барманът се разшириха, лицето му почервеня:
- Абе теб, какво те интересува? Да не си ми баща, че да ти давам обяснения! Пий си питието и не ми задавай въпроси, че ще ме ядосаш.
- О – о, такали, ще те ядосам? Я не ми казвай какво да правя, че ще взема да ти разкрася грозната мутра! – Пейо го гледаше спокойно и твърдо. Барманът не можа да издържи на острият му поглед и отмести очите си пръв. В тях се четеше страх.
На бара до Пейо седеше висок мъж, с побеляла коса сресана назад. Беше малко, над петдесет годишен. Той го заговори учтиво и някак си предразполагащо:
- Успокой се, момче! Успокой се. Не се пали заради тоя некадърник, дето една чаша неумее да налее като хората. Щом искаш да знаеш как вървят работите му с тая твойта Ива, аз ще ти кажа. Работите му не вървят. Или по-точно, няма никакви работи.
- Как така няма? – учудено запита Пейо.
- Ами така, няма. Ти изглежда отдавана не си идвал тук, или отдавна не си си отварял ушите. На мен лично ми викат „големите уши”. Не, не ги гледай, не са големи. Просто много слушат. Та историята е следната. Бармана много хлътнал по тази Ивка. Събрал пари, после продал златото на майка си и взел, че и купил хубава кола. НА НЕЙНО ИМЕ. Взе да ми се фука. Виками: „За какво ми е на мен колата, аз книжка нямам, тя Ива ще ме вози” Какъв глупак само. Щяла да го вози. Е, повози го месец-два и накарая го извози. Дигна си чукалата. Рабира се не забрави да си вземе и колата. Забягнала с някакъв театрален актьор. Та Краси, си остана, с голям среден пръст в устата. Майка му се поболя. Не иска да го види дори. Това злато дето и го взел, тя го пазела още от баба си. Супер простак ти казвам човече, а ти се каниш да го биеш. Остави го да се мъчи. Току-виж още някоя намазала покрай него. Ха-ха...
Пейо стана. Благодари на непознатия с „големите уши” (или по-точно с голямата уста) и тръгна към вкъщи. По пътя си мислеше за много работи. Реши, че трябва окончателно да спре алкохола. Замисли се и за горделивият, тъп барман. Пейо не се радваше за нещастието му, просто беше весел, че и от него се е намерил по-голям абдал...