автор: calata88

Двамата клошари бяха седнали зад една малка порутена кръчма. Единият се оплакваше от състоянието на дрехите си, а другият го гледаше начумерено и му говореше с повишен тон.
- Ти луд ли си бе? Я виж мен! Хич не ми пука, че съм целият окъсан. Нали съм облякан с нещо. Пък и пари за дрехи не давам. Всичко ми е от „контейнер магазина”.
- Абе вярно си е... ама друго е човек да се облече по-така. Поне дрехи втора употреба да си купи.
- Абе Таньо, ти съвсем си откачил бе! От сумати време обикаляш по кошовете, аз лично от три години, за теб не знам. Та сега изведнъж какво се сети за нови дрехи?!
- Е... сега, какво съм се бил сетил! – оправдаваше се с писклив глас Таньо. – Защо пък да не се сетя? Какво лошо има в това, малко от малко, да заприличаме на хора?
- То лошо няма, ама тя нашата вече е свършила. Ти замислял ли си се дали щях да тръгна по кошовете, ако не беше тая мизерна пенсийка? Че тя и от празен контейнер е по-мизерна. Вярно е, не отричам – алкохолик съм. Но и без пиенето, пак до тука щях да стигна. То и ти си същият като мен. Каквото изкараш – изпиваш го. Но и без това, за къде сме се запътили, ние с тебе Таньо? За къде? Синът ми умря. Жена нямам. Какво, столетник ли ще ставам? А ти ми говориш за нови дрехи! Да не си станал суетен? Каква несъвместимост – суетен клошар. През работно време ще си ходиш с дрипите. А в почивката ще си с бяла ризка, черно панталонче, кожен колан, с бляскава тока и лачени обувки - лъснати като витрина. Да си припомниш учителските времена, а? Само че, вече отдавна не си учител Таньо-о, Таньо!
Таньо гледаше с празен поглед, зареян някъде в пространството. Спомняше си нещо от миналото, от учителските си години. Честно казано, никога не беше си представял, че може да стигне до тука. Чак пък до тук.

- Зщо така бе Добри? Защо ме огорчаваш? Да не мислиш, че не са ми ясни тия работи. Аз просто искам да се почувствам... малко по-друг. Макар и илюзорно, с помощта на едни нормални дрехи.

- Даскале, чувствай се както си искаш.

Това бяха последните думи на Добри за тази вечер. Ракията започна да надделява и главата му клюмна отпусната пред гърдите. След малко целият се свлече на една страна и заспа под навеса на кръчмата. Често спеше зад тази кръчма. Беше закътано и не го притесняваха. Един път само се случи, че се бяха изпикали отгоре му. Някакъв пиян тийнейджър се изгаврил. Добри се събудил и го погнал, ама бил по-пиян от него и не можал да го стигне. Та през лятото това местенце се беше превърнало в „неговото място” . Ако можеше и зимата щеше да кара тук, но уви! През зимата търсеше други места. Ходеше да спи и под земята. При тръбите на парното. Там се събираха и други клошари. Имаше всякакви: наркомани, бездомници, алкохолици... Все нещастни хора. Добри често отбелязваше, че много от хората долу, са по извисени от тези „горе” . Не се впускаше в подробности, но той си знаеше най-добре какво има предвид.
Бившият учител Таньо, спеше в едно мазенце заедно с кучето си. Мелеза го следваше навсякъде. Случеше ли се да падне и да заспи някъде пиян, кучето сядаше до него и го вардеше. Имаше истниско приятелство между тях. По-задружно от приятелството му със сприхавия Добри. Кучето умееше да го пази и да го слуша. Таньо си говореше с него като с човек. Разказваше си живота, споделяше мислите си. Говореше му на всякакви теми. Дори четеше книги на глас, а кучето го гледаше с широко отворени очи. Очите му бяха зелени, умни. Сякаш не бяха очи на куче, а на някой интилигентен човек. Таньо не му беше измислил име. Викаше му просто „приятелче”. „Приятелче – на, хапни”. „Приятелче, хайде да спим!” И кучето изпълняваше. Истински братя бяха. Да можеш да споделиш на някой болката си. Да почувстваш, че те е разбрал. Да знаеш, че няма да ти отправя безсмислени упреци, че ще те излуша до край, без да те прекъсва. Безценно е. Таньо не можеше да намери подобен вид рабиране, в никой човек. И преди години, когато беше на работа и уж се ползваше с някакъв авторитет сред познатите си, той не можа да срещне хора, които да го разбират истински. Сега когато вече се намираше извън обществото, когато нямаше сили да се бори за по-добър живот, когато беше отритнат от всички и никой не му подаваше ръка, чак сега той успя да прозре фалша и лицемерието на хората, с които се беше заобграждал през годините. За съжаление той не знаеше как да се държи с такива хора. Не умееше да крие неудобната истина и не я спестяваше никому. А много хора никак не обичат да слушат истината за себе си, ако тя не е по техен вкус. Нищо, че е излязла от устата на някой близък приятел.

В квартала където живееше Таньо, имаше едно младо писателче, което обичаше да пише истории за бедните мизерстващи хора. Искаше да разказва за тях. Да показва съдбите им. И го правеше, в разказите си. Един ден Таньо се запозна с него. Младежът често го черпеше бира. Двамата сядаха пред кварталното магазинче и си говореха за живота. Имаха сходни възгледи. Общ мироглед. От опит младежът знаеше, че в ммного от изтерзаните хора може да се намери голяма душа, такава
каквато липсва у други по-облагодетелствани. Мизерията не всякога убива човешкото в човека. Таньо разказа своите страдания на младежа.
Получи се интересен разказ