автор: Krasy

Студент съм първи курс в университета. Дисциплината Увод в езикознанието се води от професор Борис Симов, наричан още Бобсъна. От препатили зная, че изпитът при него е най-трудният за първокурсниците. И най-лесният, ако членуваш в кръжока на професора.
Ето защо съм повече от активен кръжочник. Толкова нагледно се старая, че Бобсъна ми възлага да направя курсова работа, която след три дни му поднасям за мнение. Той внимателно я преглежда.
- Колега, много често споменавате моето име.
Вярно! Но го правя по различен начин: Както казва професор Симов... Както отбелязва професор Симов... Както твърди професор Симов...Както подчертава професор Симов...
- Ами защото вашият принос е най-голям, професоре!
- Все пак и други мои колеги са работили върху темата...
Е, да! Ала те нито ми преподават, нито ще държа изпит при тях.
- Запознах се с техните изследвания и смятам, че те не представляват интерес за науката. Това не го твърдя само аз.
Така си е. Съвсем същото казва и професор Симов във своите разработки.
- Дори да сте прав, неудобно е някак си, колега! Моля ви да посъкратите малко името ми в курсовата си работа!
И аз старателно го съкращавам. Тук-там Борис Симов става Б. Симов... Така протече подготовката ми по езикознание.
Отивам на изпит. При Бобсъна билетчета няма. Той казва на всеки студент по какви въпроси да говори. Целият курс е в залата и присъства на изпита до края. Всяка година става някакво шоу. А през година шоуто свършва трагично. В университета и досега се разказват легенди за изпитите при професор Симов...
Идва моят ред. Сядам срещу Бобсъна и развивам първия си въпрос. За шестица. Ако не ме беше прекъснал, до осмица щях да стигна. Защото въпросът бе пряко свързан с курсовата ми работа. Толкова пряко, че и като заглавия съвпадаха.
Вторият ми въпрос е за вокалната хармония. Поднасям отговора в стил хайку. Тоест, със седемнадесет срички изразявам отношението си към света. А светът се побира цял-целеничък във втория ми въпрос.
- Вокалната хармония е хармонията между вокалите.
Настъпва тишина. Една минута... Две... В края на третата минута професор Симов отсича:
- Достатъчно!
Тишината свършва. А той се обръща към асистента и му казва:
- Бакалов, колегата Едрев току-що сътвори първата поговорка в езикознанието.
Значи и аз дадох своя принос за науката. Е, не е голям, но пък изчерпателен и кристално ясен.
- Виждам, че се нуждаете от допълнителни въпроси, колега.
Хич! Ама...
- Кажете ми четири тракийски думи!
- Хемус - отговарям веднага и тъкмо да продължа, Бобсъна ме завръща.
- Не наименования, колега! Думички, думички...
Зная всички тракийски имена и нито една "думичка".
- Нека ви подсетя, Едрев! Как се казва жената, която върти къщата?
- Домакиня - отвръщам.
- Не е домакиня, колега... СТОПАНКА!
Първата тракийска дума.
- Остават ви още три. Но аз повече нямам право да подсказвам.
Че кой тогава има право?
Моите приятели са на пет реда зад мен в огромната аула. Даже да викат, трудно ще ги чуя. Бе, той никой не смее да шукне, камо ли да викне... И в този миг виждам Моника.
Колежката ми седи до професора. Той първо изпита нея и я задържа при себе си да му краси масата. А аз от малък се захласвам по красотата. Затова впервам жадни очи в Моника. Още малко и ще я изпия. Тя заравя ръка в косите си и започва да върти нещо с пръст. Върти втората тракийска дума. Това е съвсем ясно. И съвсем неясно коя е тя...
Коса със сигурност не е, защото подсказването щеше да бъде друго. Тези въртеливи движения ме насочват към къдрица. Ама тя удря малко на френско. Масур пък си е направо турска дума. Че то за траките нищо не остана в косите на Моника. Освен едно...
- Кичур - казвам убедително аз.
- Не е кичур, колега - клати глава Бобсъна. - ЛИМБА!
Втората тракийска дума.
- Остават ви още две.
Остава ми само една, професоре! Моника! А тя вдига глава нагоре и почти спонтанно поглажда шията си. Туй то! Нито врат, нито шия са тракийски думи. Адамовата ябълка пък не е била позната на траките, тоест, Адам не са го познавали, че покрай него и ябълката. Значи, остава само едно нещо. И този път няма грешка.
- Гуша! - натъртвам с апломб.
- Не е гуша, Едрев, не е... ГРЪКЛЯН!
Третата тракийска дума.
- Имате още една-единствена думичка. Успокойте се, колега! Няма страшно!
И за да не ми лее куршум против уплаха, професор Симов се обръща към асистента Бакалов, подемайки задушевен разговор. Моника светкавично използва облекчената ситуация и ми шепне нещо, аз се напъвам да я чуя и долавям буквално това: "Клитора, клитора..." Не може да бъде! Заслушвам се отново и пак чувам същото. Абсурд! Почти всички понятия в медицината са на латински. Какво обаче се крие зад това "почти"?... Нищо чудно там да се свират няколко други думички и една от тях да е тракийска. Макар че не съм чувал траките да са обогатили езиково гинекологията...
И тъкмо да изрека последната тракийска дума, решавам все пак да се застраховам срещу евентуална грешка. Ето защо поглеждам въпросително моята колежка, като едновременно с това показвам известния на целия наш народ трипръстов знак, символизиращ тракийската дума.
Сигурно никога няма да забравя изражението на Моника. То беше смесица от безкрайно учудване, изумление, възмущение и още хиляди неща, които могат да се прочетат по лицата на жените и само мъжете не могат да разберат прочетеното. Аз също не го разбрах. В следващия миг обаче мярнах някъде просветлението. Защото точно тогава професор Симов поглежда към мен и буквално зяпва, невярвайки на очите си. Аз показвам знака на Моника, ала това означава, че той е предназначен и за него, и за асистента, и тя става една...
В живота има ситуации, където влизаш, без да можеш да излезеш. Като в оловен ковчег. Каквото и да сториш, оставаш вътре и туй то! Затова е най-добре нищо да не правиш. Докато ситуацията сама не се промени. Животът си е достатъчно динамичен и всяко неудобно положение в един момент свършва. Следващият момент обаче със сигурност е по-лош.
Все пак няма нищо сигурно...
Това си казвам за успокоение, докато очаквам промяната. И тя идва с гръм... гръмогласен смях от устата на Борис Симов - един от най-големите корифеи в българското и европейско езикознание.
- А-а-а, колега! Много сте близо до истината, но не е това! Ха-ха-ха, не е това!...
Когато се поуспокоява, професорът казва:
- Още веднъж ще ви подсетя, Едрев, защото вие почти познахте последната тракийска дума. Заслужихте си още едно подсказване.
И Бобсъна, сякаш това е съвсем в реда на нещата, започва да подсвирква мелодията на песента "Пустите клисурци..."
- КЛИСУРА! - изревавам аз четвъртата тракийска дума.
- Браво, колега! Сам се сетихте. Как сега да не ви пиша петица...
И ми я писа. А аз цял живот ще помня четирите тракийски думи.