автор: djungla

Петърчо беше човек без гръб. Разбира се, че ако кажеше това, никой нямаше да му повярва, защото всички уважаващи себе си личности имаха гръб. Единствен Петърчо нямаше.
Това го притесняваше, но не чак толкова, защото всички си мислеха, че той има гръб, и то доста здрав гръб. Наистина, никой не беше виждал гърба му, но този факт не правеше впечатление, защото... Защото всеки си мислеше, че друг е видял гърба на Петърчо. И, за да не изглежда неприлично любопитен, сам никой не посмяваше да надникне и да се увери със собствените си очи: има ли Петърчо гръб или няма? С една дума никой не се интересуваше ни най-малко от гърба на Петърчо. А той нямаше гръб!
Та така си живееше, но не му пукаше много-много. Е, понякога изпитваше един такъв особен страх. Слабичък се чувстваше без гръб. Един по-силен вятър да задуха и ще го отнесе. Тъй си мислеше Петърчо и неспокоен заспиваше. Само понякога.
Иначе липсата на гръб имаше своите предимства – и да искаш, не можеш да се нагърбваш с разни работи. И Петърчо въобще с нищо не се нагърбваше. Ами че как да се нагърби, като си няма гръб?
За разлика от него, другите се нагърбваха с непосилни неща. Щъкаха като работни пчелици и носеха, непрекъснато носеха на гърбовете си какво ли не: нови телевизори, климатици, алуминеви дограми, че дори и автомобили. Някои, по-елегантни, си ходеха само с по един мобилен телефон – долу, ниско на гърба, а други, с по-силни гърбове, мъкнеха държавни апартаменти, тухлени къщи, луксозни вили, та дори и мраморни басейни! Веднъж Петърчо видя, как един с много як гръб бе понесъл цял хотел пет звезди на четири етажа.
“Ей тъй живеят хората с гърбове!” – казваше си Петърчо, но не им завиждаше. Само за едно нещо му беше криво – току виж направил някаква добрина, а няма как да го потупат по гърба и да му кажат: “Браво, моето момче!” Че как ще го потупат, като няма гръб? Дойдеше ли му това наум, изведнъж му ставаше тъжно и със свито сърце си шепнеше: “Друго си е, когато имаш гръб. Малко гръбче може да е, ама да го имаш!” И се въздържаше да прави добрини.
Така живееше ден за ден, докато реши, че не може цял живот да изкара без гръб и че, ако Господ не му е дал гръб, следва сам да си вземе. Поразпита, но съвсем деликатно, тук-там, докато разбере, че всеки ревниво пази гърба си и няма излишен такъв, да го дарява на Петърчо. Свободни гърбове се намираха само при покойниците, и то ако приживе не бяха завещани на близък или роднина.
Но нали на този свят всичко се купува? Така и Петърчо, след дълго търсене, се уреди да си купи един доста хубав и солиден гръб. Да, ама за него искаха майка си и баща си. Петърчо толкова пари не беше и сънувал. “Ще събера!” – не се предаваше той. Все пак въпросът беше на живот и смърт.
И акцията започна. Откри набирателни сметки в български лева, евро и долари, и хукна да дири спонсори. Вече цял месец проси горкият. Ако съдбата на Петърчо ви е трогнала, помогнете му! Аз вече направих това с публикацията на настоящия материал.