автор: katbalu

Ето портите от злато
и слугите- цяло ято,
виждат царственият лик,
коленичат всички с вик,
и тръбачи известяват,
в царството за миг вестяват:
"Върнал се е най- подир -
Царят!
Днес
ще има
пир!
По пътеките тъкани,
по цветя навред разстлани,
стъпва гордата царкиня,
грейнала като богиня,
а до нея той върви
и ръката и държи,
омагьосан от лика и,
запленен от хубостта и.

-О, Царкиньо, за беда,
падна цялата войска!
Всички мои славни войни,
срещнаха войски огромни,
във моретата уви
корабът ми се разби...
Аз успях да се спася
сам- на риба на гърба
и на остров страшен бях,
във скали дълбоки спах,
със чудовища се бих,
лодка малка си сглобих,
в бури със вълни се борих,
толкова геройства сторих
за да стигна до дома...
Сам пристигам- без войска,
само този мой служител-
чуждоземен придружител
и в бедите пръв другар
защитаваше ме с жар!
(Кой допуснал би за миг,
че зад чуждоземен лик,
сова е преобразена,
на човек оприличена?)

И царкинята красива,
и сияйна и щастлива
тя, на царя заговори
със поклон му отговори:

-Аз те чаках дни наред,
неотменно и безчет
пращах хора да те дирят,
някъде дано те видят!
Дар чудесен тук те чака,
той бласти за теб и в мрака!

И царкинята протегна мъничката си ръка,
а на пръста и роса,
като слънчице гореше,
пръстенче със жар искреше,
щом го завъртиш и- ето,
в миг явява се джуджето!

Царят мигом се присегна
и към пръстена протегна,
блясък в злите си очи
той с усмивката прикри...
Още миг
и
за беда ще открадне той...
властта!

Но...
Но отвън със рев и вой,
с шумен ръкопашен бой,
огласява небесата,
дири право по земята
просяк- дрипав,
дългобрад,
пребледнял от студ и глад,
с цяла свита от босяци,
с дрипи прости на селяци,
с лъкове и със стрели
бият в крепостни стени.
Стражата им се присмива,
пред оградана бодлива!
Просякът навън крещял:
"Азсъм!
Аз съм!
Аз съм Цар!"