автор: filifjonkata

ЖанЪр: разказ с неочакван край по Роалд Дал
Вчера бях в Южния парк с кучката Джени. За теб, който познаваш Южния парк и все още разполагаш с останки от онова изплъзващо се нещо, наречено памет, тъй че си спомняш вчерашния ден, това е подвеждащо начало. Вероятно вече си представяш елфическото трептене на есенните багри и слънчеви лъчи, които игриво се шмугват между клоните. Всъщност картините в меки, пастелни цветове, които рисуваш във въображението си, чудесно обслужват коварния ми творчески замисъл да те изтръгна вероломно от благата нега на есенното слънце и да те захвърля в мрачните и вледеняващи дебри на страха от непредвидимото.
Обикновено се прибирам от Южния парк с автобус 102, но снощи реших да отида до горния изход на парка (Горе и Долу са напълно произволни понятия в моята география), да хвана 76, да сляза до Архитектурния техникум и да си купя една книга от книжарница в близост до Попа. Така че се подредих в стройна редичка с кучката на спирката и търпеливо зачаках автобуса. В един момент въпросният дойде, но още преди облекчението, че се изплъзвам на втвърдяващия се студ, да е започнало да разлива в мен нежния си уют, вратите му (и на автобуса, и на нежния уют) се затръшнаха под носа ми и туй, което само преди миг беше моят спасителен остров, отплава в посока на недостижимото. Не бях успяла да се отърся от изумлението си и справедливия си ропот на изиграна от държавата гражданка, когато втори 76 закова спирачки пред изнурените ми нозе. Поощрих кучката да го щурмува и образувах след нея фаланга. (Повярвайте ми, разполагам с необходимите за фаланга мащаби). Нежният уют на облекчението и този път не пожела да се задържи. Едва миг след като съвестно перфорирах два билета – за себе си и за другата…, така де, за кучката, сетивата ми започнаха постепенно да обгръщат това, което би могло да се нарече “необичайна обстановка” в автобусния салон. А необичайната обстановка се коренеше в неналичието на други граждани, освен мен, кучката и една-единствена жена, която се наблюдаваше на първата седалка откъм шофьора, разположена с гръб към мен. Беше ми необходимо малко време, докато зловещото в ситуацията започна да достига до съзнанието ми. В началото си обясних хладната пустош на автобуса с другия 76, който се движи пред нас и прибира гостоприемно гражданите по спирките (с изключения на евентуалните собственички на кучки). Притеснението леко се надигна в мен и започна да се озърта, когато колата, която ме беше приютила, не спря на следващата спирка – пазарът “Иван Вазов”. Усетих в главата си оформящи се спекулации (мисли рядко ми се случват, затова усещам отчетливо оформянето им като необичаен и смущаващ процес) относно социално-психологическия профил на шофьора. Пиян? Дрогиран? Крадец? Сексуален маниак – любител на тройки? Сериен убиец? Или може би терорист от Ал Кайда? Когато, на един свободен от трафик участък от булеварда, автобусът набра скорост, хипотезата за терорист-камикадзе, който се е запътил към Белия дом взе превес. Чудех се само защо ал-кайдистът започва ускорението още от София. А ако се съди по дрънкането и друсането на автобуса, или скоростта наистина беше достойна за Киану Рийвс, или колата беше отчуждена от археологически музей. Усещах със слух и осезание всеки детайл от автобуса, всяка негова съставна част, която декларираше, дори направо крещеше наличието си и борбата си за автономия. За първи път в живота ми се стори, че истински вниквам в будисткото мирозрение; в представата за света не като за едно солидно цяло, а като за безкрайност от невидими трепкащи частици и напрежението между тях. За да се поразсея от сюжетите за рязко наближилия край на младия ми живот, рисувани от ума ми или заместителя на ум, с който разполагам, се замислих за епохата, която беше създала обкръжаващата ме машина. Ако нямах сериозни подозрения, че в старозаветни времена бензинът не е бил открит, щях да съм сигурна, че това е една от колите, с които Мойсей е превел народа си през пустинята или дори, че трясъкът на същия този автобус през девствените юрски полета, е довел динозаврите до страхова невроза и ги е подтикнал към масови самоубийства.
Междувременно автобусът подмина и следващата спирка, с което ме върна от Юра към началото на 21-ви век и надвисналата гибел. Дали ще ни изведе извън града? В безнадеждната, влажна тишина на някое дере? Или ще е в отекващите ниски пространства на изоставен гараж? Знам ли телефона на полицията? И дори да го изровя от пустошта на паметта си, как ще обясня подир кой точно автобус трябва да изпратят коли и вертолети? Снощи все още нямах навика преди да се кача в автобус, да погледна регистрационния му номер. Мисля, че вече го имам.
Когато автобусът задмина първия 76 и продължи да профучава безцеремонно покрай тълпите по спирките, профилът на шофьора придобри своя завършен вид: между пиян, дрогиран, сексуален маниак, сериен убиец, крадец и камикадзе, вече нямаше ИЛИ-та а И-та.
Опитах се да каталогизирам героите на Роалд Дал по социално-професионален признак. Сетих се за хазяйки, която препарират наемателите си; за безупречни буржоазни съпруги, които оставят съпрузите си да умрат в асансьорите на домовете им... но за автобусни шофьори като че ли не се споменаваше нищо. Неизвестността се стелеше все така непрогледна пред мен…
…И тогава жената от предната седалка стана и се приближи до шофьора. Усетих как тя, която до този момент беше единствената ми твърдина, единственият бастион на бъдещето ми (“Все пак сме две срещу един, може би ако е невъоръжен…”) , се превърна в поредния ми страх. Жената беше стара. Твърде стара. Тъй стара, че имаше отвъден вид. Стивън Кинг почука по стъклото на автобуса и се намести с лукаво любопитство до Роалд Дал. Историята придоби лек, бяло-синкав, призрачен оттенък. Чух, че жената пита шофьора къде ще може да я свали (не знам дали не долових лека надежда в гласа й при глагола “свали”) и също чух, че той й отговаря с въпрос. “А ти накъде си тръгнала?” Кой знае защо този въпрос не ме зарадва. Но не ме и учуди. Сюжетите, които се множаха в главата ми като вируси в стъкленица, го предвиждаха. “До Младост 1” – отвърна жената. “Готово” – гласеше отговорът на шофьора. Все пак щях да се притесня повече ако жената беше казала “Люлин” и шофьорът бе отвърнал със същата готовност. Жената се обърна, усмихна ми се окуражително и ме повика с треперлив жест. Погледнах я колебливо. “Елате, елате. Човекът каза, че ще ни закара докъдето поискаме.” Сега, обгърната от безопасността на стаята си, се питам как можах да не прозра необятността на това обещание. Как можах да пропусна шанс, който се дава веднъж в живота. “КЪДЕТО ПОИСКАМЕ”. Можех да кажа Площада “Сан Марко”, “Трафалгар Скуеър”, Еддорадо, Кралството Ланкър дори! А аз само кимнах, както се кима на човек, с когото предпочиташ да не спориш…
Когато преминахме НДК, светлината в салона загасна. Филмът почваше. Трябваше ми миг, за да осъзная, че в случая съм действащо лице, а не зрител. Преди този миг да е изтекъл, вече бях на крака. Повлякох след себе си учудената кучка и се озовах до шофьора. “Извинявайте, бихте ли ми отворили тук?” Опитвах се да се преструвам, че говоря с нормален човек. Или по-скоро, опитвах се да се преструвам на нормален човек.
И тогава настъпи неочакваният край. Шофьорът каза “Готово” и отвори врати. Може би, за теб, драги читателю, този край е повече от очакван. За мен беше единственият, който сюжетите в главата ми не бяха предвидили. Беше край дотам неочакван, че за миг се поколебах дали все пак да не пристъпя към План Б – да разбия прозореца и да скоча в движение. Въздържах се не толкова заради отворената врата, колкото защото трафикът, сред който автобусът беше спрял, правеше План Б неосъществим. Благодарих вежливо на шофьора, може би една идея по-емоционално, отколкото се очакваше, и слязох заедно с кучката, която в невинността на непознало първородния грях и съответното му наказание същество, вероятно си мислеше, че всичко това е в реда на нещата. Запровирах се сред трафика и завърналото се бъдеще. Не тръгнах към Попа. Литература, култура и всички подобни вторични потребности на човечеството, бледнееха нищожни пред Великия Факт на Оцеляването…