автор: perko

Една нищожна телеграма
направи в къщи страшна драма.
Заядохме се вчера двама
с жената в спор сърдит.
Тя цупи се и стон възкисел:
„Казвай, вика, кой я писал?
Не се прави на ни лук ял, ни лук мирисал!
Коя е таз Бриджит?”

Аз гледам да я утеша:
„Спокойно, викам, бе душа!
Карай ми се щом греша,
но нямам тук вина!
Навярно няква грешка там...
Дай да видя лично сам,
никаква Бриджит не знам!
Кълна се! Богу на!

Чета депешата суров,
а там пише: „Мон сеньор Перкофф,
очаквам те авек любов
при мен да долетиш!
Във мойта вила в Шамони
ще бъдем двама, сам сами...
Виен, о скъпи, шер ами
при мене във Париж!”

Егати! Всичко стана ясно,
но почувствах се на тясно.
Сърцето ми затупа бясно, лудо във галоп.
„Това е тя! Бриджит Бардо!
От Франция, от град Бордо!
(стопирах нейното „Пежо”
веднъж на автостоп...)

И няма как тук – ща не ща
си спомних къмпинга, нощта,
след туй бунгалото, свещта и нежните слова
и всичко там на шир и длъж,
но се стреснах изведнъж:
„Опомни се, викам, ти си мъж!
Семеен при това!”

„Бриджитки” много! Колко щеш!
Пълно! Стига да речеш,
но те семейния копнеж не могат замени,
а такива като мене днес
живеят за едната чест...
Нас кво „Пежо”, нас с „Мерцедес” не можеш съблазни!

И за да смачкам своята вина:
„Спокойно, викам, бе жена!
Прозира всичко, ей-го на!
Виж и ти сега!
Написано в просташки стил
и навярно някой твой чумпил
да ме дразни го е съчинил,
пък ужким на шега...

„Стига дрънка! – мойта вика,
Все някой с тебе се бъзика!”
Но чувствам, стисна я чепика –
гузна, пък гълчи...
„Това е, вика твой проблем
и нека да се разберем –
недей ме прави на серсем,
а по добре мълчи!”

...И аз мълча. Все едно съм гроб.
Пера и гладя като роб.
Забърсвам прашния гардероб да има мир барем...
И добре, че няма я Бриджит
да хвърли нейде поглед скрит.
Ще изгуби всякъв апетит
към мене тя съвсем!...