Вървях влачейки краката си ... боса. Острите камъни нараняваха стъпалата ми - лепкави от малиновочервената течност. Дори не трепваха при следващите рани, а поглъщаха сластно болката.
Харесваха ми погледите на минаващите край мен. Увлечени в разговор или в собствените си мисли - сепваха се от вида ми за миг, кратък миг и .... продължаваха. Лицето ми безизразно дори не се обръщаше след тях. Те бяха Нищото...
Нещото беше в главата ми - едно пинг-понг топче подскачайки ми нашепваше: "Не те боли достатъчно... Мисли... Мисли...."
Краката ми машинално продължаваха по пътя да крачат. Коленете ми се подгъваха. Падах... Изправях се...
Две ръце се опитваха да ми помогнат, отблъснах ги...
Хареса ми да владея самоунищожителната си сила. Сладостна е болката.
Други ръце - топли и доброжелателни... И те не ми трябваха...
Някой се опита да измие лицето ми. Извърнах се.
Наметнаха ме с нечия дреха. Оставих я да се свлече...
Продължих с ранената си походка...
Плах усет, но не и поглед назад - окървавената диря продължаваше...
Вече нямах и посока. Само път срещу червената стрелка назад...
Нямаше нещо, зависещо от мен, което да ме зарадва...
Харесваше ми гърча от болката.
Приятелите ми плачеха съчувствено.
Равнодушието ми изсушаваше сълзите им.
Близките ми крещейки се опитваха да ме разтърсят сграбчвайки ме за раменете.... безрезултатно.
Познатите ми ме затрупваха със съветите си...
ПРАЗНОТА.
Туптях с ритъма на болката.
Загниващата ми душа уморено ликуваше... устоявах в борбата със ... себе си ...
****
Пейка в парка - спирка от трудния път.
Дете се спъва. Пада. Не се спускам да го вдигна, да изтупам прашните му дрешки и да му се усмихна. Не. Не го правя. Гледам безизразно. Тъпо потопена в апатията.
Детето става самичко. Озърта се. Виждайки ме наблизо - носи ми разглобената си играчка и я пъхва в ръцете ми. Не помръдвам. Безжизнено застинала. То - чака. Хваща ръцете ми и се опитва да ми подскаже какво трябва да направя. Натискам вяло, по-силно... Щрак- играчката е отново цяла.
РАЗСЪНВАМ СЕ.
****
Непознат до мен. Храни гълъбите и ми говори: "Искате ли да купите дрехите на жена ми. Тя почина, не й трябват вече. Запазени са. Продавам и книги. Почти нови. Имам всякакви."
Той е жалък в очите ми, но в гълъбовите очи значим и това е важно за него.
Гълъбите гледат ръцете му, тези, които броят стотинките от продадените вещи и тези, които ронят сухия хляб.
ПРОЗЯВАМ СЕ.
****
Лист хартия. Рисувам нескончаеми криви и завъртулки - невъзможни за разграничаване и оприличаване на каквото и да е друго. Няма мисъл, а само движение на писеца.
Какво е един надраскан лист - аналог на пропилян живот ли? Листът можеше да полезен някому. И животът ми да се осмисли поне за миг, кратък миг. Но животът е низ от мигове...
Листът има една неизползвана страна. Дали да...? От мен зависи.
СЪБУДИХ СЕ.