автор: Lorena

Убива ме мълчанието на липите
и полетът на птица ниско над земята,
убива ме гласът на влюбени
и скърцането на цигулка в тишината.
Денят е стих, изписан нескопосано-
със ръбове и празни многоточия,
денят е символ на лирическо разпятие,
денят е нож - раздиращ смисъла.
Нощта е птица черна във зеницата на времето,
сълзите ứ са капките страдание,
а аз съм семето на твоето мълчание,
когато с тихи стъпки приближаваш корена си.
И къщата ти сгушена в ливадата,
със криви стълби и коминче черно
и клоните на старото дърво
са в твойте крачки запечатани.
Ще свиеш рамене с усмивка,
ще хванеш старото ведро,
ще блесне къщата,
окъпана от сутрешни лъчи
и птичи гласове.
А мен ще ме убива вятърът
във клоните на старото дърво,
ще ме убива къщата на твоите спомени
и леката усмика по лицето ти.
Защо нощта не свие тъмни длани
да приюти сълзите ми след пир на суета,
пирувах с любовта, но дните ứ са преброени,
на кръстопът е тя,
на кръстопът е любовта.