автор: Pitagor

Беше мразовит и хлъзгав ден в края на декември. Стояхме пред черквата и чакахме да докарат от София тленните останки на кулския писател бай Йордан Вълчев, защото преди да умре, макар да бе прекарал почти целия си живот в столицата, той заклел близките си да го погребат в родния му град. Предишния ден след обед свършил, сиромашкият, тази работа и жена му и синовете му – паметни хора – веднага се обадили на роднините, та да подготвят каквото трябва – да се удари камбаната, да се изкопае гробът, да се направи кольовото, ковчегът и кръстът щели да си дойдат с него от София...
Не бяхме много. Дали заради студа и поледицата или по други причини, но към трийсетина човека потропвахме с крака и духахме на ръцете си. Мина два, в Кула погребенията обикновено тръгват по това време, а тленните останки никакви ги нямаше. Бай Йордан сума години бе член на съюза на писателите, та се надявахме, че някоя знаменита личност ще дойде да почете паметта на починалия и да каже две добри думи за него. Но сред чакащите нямаше нито една непозната физиономия, бяхме си все тия, дето се събираме, когато трябват повече хора. Поглеждахме скришом я нагоре по главната улица – към Видин, я надолу – към пътя, дето идва от Грамада, но от закрита кола – ни помен. Мина два и половина – никой!
Казах на брат ми и Николай Кънчев, с които стояхме заедно:
- Море, сега каквато е поледица, хората може да закъснеят и повече, особено ако са решили да минат на Петрохан.
- Така е – потвърди Николай – по телевизията съобщиха, че на Петрохан има много сняг и трябва да се минава само с вериги. А както се мръква в пет часа, дали ще успеем днес – не знам!
- Може да се наложи да остане за утре – рече брат ми – ама къде ще нощува?
- В църквата – казах – Той не беше от страхливите, а и сега е много студено, та няма страшно, че ще мине повече време...
- Абе, колко книги е написал бай Йордан? – попита внезапно брат ми.
- Па сигурно има седем-осем – отговорих.
- Ма-а, седем-осем! Сигурно има десет! – рече той.
- О-о, десет! – намеси се Николай Кънчев – Написал е сигурно петнайсет книги!
- Добре де, хайде да ги изброим! – предложих и започнах – “Родихме се змейове”, “Сватба”, “На педал”...
- “Наклонената пиза в Кула”, “От нулата нагоре”, “Куциян” – продължи брат ми.
- “Цар Симеон”, “Боеве”, два “Календара” – допълни Николай.
- “Човек за убиване” – започнах, но брат ми ме прекъсна:
- Не е за убиване, а е за бесене!
- Море за убиване е! Може на корицата да има нарисувано въже, ама е за убиване! – подкрепи ме Николай.
- Хайде сега! Нали я имам у дома! – настоя брат ми.
- И аз я имам! – рекох – Бай Йордан ми я даде с автограф! Написал ми е един стих от някой си Слави Красински, май че е македонец, от двайсет и пета година! – и изрецитирах:

Да бъде твойта клада зов за бой,
а твоят дар да бъде твойта клада –
и в пламъка на вечната любов
да изгориш – е твоята награда!...

- И моята е с автограф! И ще видиш, че е за бесене! Чакай да питам някого! – каза брат ми и мръдна от нас.
- Абе, за убиване е – рече тихо Николай Кънчев – като и аз я имам със същия автограф!
Брат ми се върна и отсече:
- Аз какво ви казвам! Ето – оная жена също вика, че е за бесене!
- Добре де, като си ида, веднага ще проверя и ще ти се обадя по телефона, та да видиш, че е за убиване! – настоях на своето.
В това време се чуха гласове:
- Идат! Идат!
Наистина, откъм Видин пристигаше закрит “Жук”. Вече бяха дошли и две леки коли с близките на починалия от столицата.
Нямаше много време, затова бързо внесоха ковчега в църквата. Ние също влязохме след него и тоя път видях, че сме се събрали повечко хора, ама освен най-близките на бай Йордан, други непознати не забелязах. Отец Севделин сложи в кандилницата нещо, което пуши, май че бяха парчета от кори за яйца, тамянът сега струва скъпо и започна опелото.
- Виж попът как се е ошлайфал! – рече някой в ухото ми – Много хубаво пее, а не като в началото, когато дойде в Кула!
Аз обаче не казах нищо, защото, макар отдавна да съм хванал баира, за пръв път присъствах на опело в нашата църква и наистина слушах внимателно. А докато палех свещици – долу в пясъка – за умрелите, горе на свещниците – за живите, една натрапчива мисъл като муха се вмъкна в мозъка ми... Ето, точно на това място малкият Йошко Вълин е кръщаван някога, пищял е и е дърпал крачета, когато тогавашният поп Лило го е топвал в студената вода. Сега, седемдесет и три години след това, той лежи в махагоновия си ковчег и слуша отпяванията на отец Севделин като на симфоничен концерт – с притворени очи и отметната назад глава...
И чудно – изведнъж двете събития – раждането и смъртта, кръщаването и опелото на Йордан Вълчев се сляха, като че ли ставаха едновременно..
Ето, до размахващия кандилницата отец Севделин стои поп Лило с голичко момченце в ръце, пее и той нещо, ама аз не го чувам. А сред нас, които сме наобиколили ковчега, стоят и други – усмихнати и весели хора, само че те са някак си бледи, почти прозрачни и съвсем непознати, макар лицето на всеки да ми напомня за някого... И сякаш между тях и нас нямаше време, нямаше книги, нямаше нищо...
А когато всичко свърши и се прибрах вкъщи, първата ми работа бе да поровя из библиотеката и да намеря една малка червена книжка от писателя Йордан Вълчев. Усмихнах се и си казах: “Колко добре познаваме творчеството на нашия съгражданин!”, защото заглавието на книжката беше “Човек за съдене”...
Признавам, не бях я чел цялата, кълвах от време-навреме по някое изречение от нея, но по начало не харасвам хроники, свързани с политическите метаморфози на хората в последно време. Този път си наложих воля и успях да я прочета. И какво разбрах? Разбрах, че той не е бил нито човек за бесене, нито човек за убиване, а просто човек за съдене – като всички нас...
Бог да ти прости, бай Йордане!

А-а, щях да забравя! Книгите, които е написал, са точно двадесет и три, без да се броят онези, които отнесе със себе си в Горните гробища на градчето...