автор: sradev

Кога и как се е пръкнало това чудо - никой не знай. Може би е било открай време, а може би и от преди.

Седеше си кротко, мирно и тихо Чудото, в едно съвсем на показ ъгълче и си мислеше:

От памти века съм тук и никой не ме забелязва.
Предречено ми е да бъда за чудо и приказ на първия, който ме открие.
Ето, изредиха се хиляди и все забързано ме подминават. Вещици и Феи ме заобикалят като кална локва. А аз съм Чудо на чудесата, но никой не виждам да ме забележи. Чакам и чакам.

Омръзна ми да чакам, то и на ангелите им се случва да им омръзне, та камо ли на чудесата. Както е потръгнало ще дочакам края на света, а и след това.
Щото ние чудесата сме наречени да се случим. И дори чудото "Няма повече чудеса" не може да се случи преди нас. Но аз не съм последното.

Който ме види - голям ще порастне. Ще се учуди дори на себе си. Но никой не ме е видял и така никой не се чуди на себе си.

Не мога да викна "Ето ме - Чудото", па и да викна - кой ще ми повярва. Само да бода очи ми е наречено, докато чакам. И това правя по цял ден, ама ми омръзна.

Ех, тежка е съдбата на чудесата!

....

ПП А може Ти ще се смилиш над него?