автор: marathon

ПОНЕДЕЛНИК: Ей-така, както вечеряхме, аз му казах. Беше неочаквано - за него. За мен - също. Той побледня. Попита имам ли приятел. Не, отвърнах. Може би имам нужда да остана поне четири седмици сама. Нуждая се от малко време и толкова ... Душевна криза или нещо подобно ... Той предложи да сменим квартирата. Да променим обстановката. Казах му, че още не е необходимо. Страхувах се да не го нараня. Прехвърлих вината изцяло върху себе си. Обещах му, че ще предприемем съвместно пътуване ... След като се върна ... Плакахме през цялото време ...
СЛЕД ДВЕ СЕДМИЦИ: Всичко свърши! Зная, че няма да се върна. Той ми липсва - не предполагах това. Ако трябва, ще живея сама. Единствено далеч от Олаф мога да запазя своята душевна цялост и вътрешно равновесие ... "


Телефонът на Шукерт, моят издател, не отговаря. От няколко седмици нямам връзка с него. Ане-Мари е при роднини в Хесен. Не издържам и излизам навън.
През зимата Линбер е съвсем различен. Като че ли малко по-скучен на пръв поглед, но само за тези, на които градът им е чужд. Той има свой собствен пулс и аз съм навярно един от малцината, които го усещат, улавят го ...
Свечерява се. Сградите са уморени от клюкарстване и дремят притиснати една в друга. Тази зима кората на дърветата се нацепи от екстремно нисните температури. Само улиците общуват помежду си със странна плетеница от звукови и визуални следи - грациозна симфония на урбанистичното тяло. Застанал на тази граница между имагинерното и осезаемото, аз изпитвам винаги възхищение и особен вид емоционална възбуда...
Жаждата да наблюдавам, да запечатвам картини и събития от Линбер, се възражда с всяка измината стъпка, с всяко ново вдишване на утринен въздух на терасата, с чаша кафе в ръка. Естетически воайдризъм, размиващи се движения в пространството, концентриращи се като че ли около Гедехнискирхе, изплували черно-бели кадри от документални филми за войната, смътни очертания, песъчливо стържещи любопитството ми, въпреки моето желание да ги разпозная, да ги ситуирам ...
В съзнанието ми се прокрадва налудничавата мисъл, че обременеността от спомени, картини и образи, идващи от други времена, навярно се предава по наследство ...


В края на седмицата обикновено много линберчани посещават уличните пазари, където се продават предимно стари вещи, в по-голямата си част непотребни за никого. И съвсем необяснимо ми е упорството на продавачите, които седмици наред излагат едни и същи семейни реликви, всевъзможни вехторийки, проядени маси и шкафове, грамофонни плочи, копчета, водни кранове, похабен порцелан, прибори за хранене, военни ордени, шапки, униформи, книги, килими ...
Минавайки през уличния пазар на квартала, забелязвам необичайна вещ - огледало с гравиран на стъклото портрет на млада дама, с кръгла шапка, без периферия. Вижда се и част от старинен лек автомобил.
Огледалото не е скъпо. Докато плащам, продавачът ирландец ме убеждава, че правя добра покупка, тъй като то преди принадлежало на богатия му дядо и ако човек се оглежда по-често, щяла да го споходи съдбата на предишния притежател.

Добрата храна, тесният кръг от познати, обличането с вкус са безспорен знак за лукс. Но да изпитват страст към точно определен град, да чувстват желание за постоянна съприкосновеност с него, е постижимо само за малцина. Страстта ми към Линбер е и опит да отделя хармонията от звуците на монотонността, опит, който осмисля моето съществуване и може би ме прави щастлив ... Гордея се тайно от другите с притежанието на тази придобивка ...
По този повод се сещам за една мисъл на майка ми, която преди не разбирах:
- Тайните, които крием в себе си, държат в равновесие отношенията ни с другите.


В жилищната сграда няма асансьор. Когато вечер изкачвам стъпалата, пред очите ми се изпречват фамилните имена на всички наематели от Блайбтройщрасе № 7: Шмидт, Рьоске, Бауман - на партера; д-р Кол, Цимерман, Грас - на първия етаж ...
Защо ли днес вратата на господин Грас е отворена? Минава десет. Обир ли е направен ?
- Господин, Грас ! - извиках предпазливо и тихо, за да не привличам вниманието на съседите. - Господин, Грас ! - повторих, като още не се решавах да вляза вътре.
Стори ми се, че долавям хриптене, сумтене, ръмжене и други подобни звуци.
- Господин, Грас, мога ли да вляза ?



СЛЕДВА