автор: Caungardh

Ето още малко то черновата (съжалявам че предишната завърши така (не е по моя вина))

.......................Единият я държеше за краката, използваше и двете си ръце. Другият я беше прихванал през гърдите с едната си ръка а с другата и запушваше устата. Погледна към хотела с надеждата че ще види как някой и се притичва на помощ. Успя да види главния ход и дори и се стори че вижда охраната. "Защо не ме виждат подяволите" крещеше на ум тя. Нещо я одраска по бузата и тя забеляза че са навлезли в шубрака. Сърцето и сякаш спря но истината беше че биеше лудо. "Ами ако не е обир, ако ме изнасилят, ами ако ме убият", паниката я заливаше на студени вълни. Сега вече съжаляваше че не прие предложението на господин Тодоров. Похитителите се извъртяха малко на една страна и я оставиха на земята точно до някаква беседка. Единият и пристегна ръцете със "свинска опашка". Лилияна не се беше опитала да ги използва срещу нападателите си. Подсъзнателно сигурно пазеше маникюра си. "Глупачка" прокълна се на ум тя. С вързани ръце шансовете и да се измъкне вече бяха нулеви. Усещаше дъха на този който и затискаше устата, вонеше на кисело. Чувстваше ръката му като едра шкурка, беше много груба. Не спираше да се мята но те като че ли не забелязваха. Не говореха. Започнаха да я опипват. Единият опипваше краката и или по скоро ги стискаше, както когато лекарите те опипват за да разберат къде те боли. Другия завъртя главата и сякаш за да огледа шията и. Погледа и попадна на светлина. Не беше я забелязала по-рано. Пазача на платения паркинг - кабинката му светеше и той беше вътре. Беше на не повече от петнайсетина метра. Лъч надежда сякаш затопли сърцето и. Щеше да я види, помисли си, щеше да я види и да я спаси. Но пазача изглеждаше безкрайно незаинтересуван. Беше нахлупил някакви слушалки, сигурно слушаше музика глупака. Бяха я отвлекли на два метра от кабинката му а диването не беше забелязало. "Не можеше да е толкова тъмно - ядосваше се Лилияна - не можеше да е толкова тъмно че да не види шопара му с шопар". Но беше тъмно, беше ужасно тъмно. Онези продължаваха да я опипват и оглеждат като че беше стока в магазин. Лилияна гледаше към улицата от която я бяха отвлекли. Дърветата бяха нарядко и ясно се виждаше липсата на улично осветление. Изведнъж си спомни по каква линия я бяха пратили в Търново. По линия на ПКБ (Проект Красива България). Тя отговаряше за преговорите относно поставянето на улично осветление в града. Проекта се бавеше от три месеца, защото Лилияна цедеше подкупи от двете фирми борещи се за поръчката.
Искаше и се да заплаче но сълзи не потичаха, беше твърде уплашена за да плаче.
- Малко е старичка но става.
Пръстите на Лилияна се стегнаха, каза го този до краката и. Имаше някакъв странен акцент който тя не можеше да определи.
Другият не каза нищо и онзи продължи.
- Тук ли ще го направим?
"Ще ме изнасилват" - каза си тя. Поне сега знаеше какво ще правят. За миг си помисли дали да не им каже че ще духа и на двамата при условие че не я нараняват, и сигурно щеше да го направи ако устата и не беше запушена. Мислите и бяха прекъснати от този който и държеше за устата.
- Защо не? Дай острието.
"Острие - замята се тя - какво острие нали щяхте да ме изнасилвате - почти се замоли тя. Но те не можеха да я чуят. Започна да изпуска приглушени стонове през носа си но и това не помогна.
На Лилияна и се стори че онзи извади най-големия нож на света. Подаде го на съучастника си и той го прилепи до гърлото и. Лилияна усети как мехура и се изпразва и топлата течност плъзва по задника и.
- Чакай. - каза първия и онзи застива с ножа в ръка. Чака пояснение, констатира Лилияна обзета от паника. Може би ще размислят и няма да я убият. По страните и вече се провлачваха вадички сълзи.
- Сурова ли ще я Ядем? - продължи първия.
Това я шокира. Вече не помръдваше а само слушаше разговора от който зависеше живота и. Урината и истина и наоколо се размириса. Усещаше студа но сякаш от далеч, сякаш не беше тук.
- Глупости - чу се отговора - стомахът ми все още не е свикнал.
- Къде ще я сготвим тогава? - попита първия.
В отговор, този дето все още я държеше за устата, започна да бръщолеви на някакъв чужд език. Лилияна не разбра какво каза нито на какъв език го каза но звучеше ядосан.
- Как не се сетихме за това? - и отдръпна ножа.
Лилияна продължаваше да слуша като подсъдим чакащ решението на съда. Онзи до краката и, вече мислено го наричаше Добрият може би защото другия беше определила на Лошия, също започна да бръщолеви на непознатия език но накрая каза на български:
- Не е кой знае каква пречка, все ще намерим къде да я опечем.
- Сигурен ли си? - каза Лошият.
- Напълно. - отговори му Добрият. - Както обичат да казват тукашните - тегли и ножа.
Лилияна се ококори. Ножа отново се спусна към шията и. Пареща болка последва острието режещо плътта и. Изведнъж сякаш стана по-светло и тя видя лицето на Добрият. Беше покрито с бръчки като на възрастен човек но очите му, очите му бяха по-млади. На двайсет, не повече, помисли си тя. После и причерня ужасно.


"Всеки път,когато изглежда, че нещата се оправят, значи пропускаш нещо" или "един прекрасен ден".

Времето се оправи. Четири дена бяха изминали от първата разходка на Ян в гористата местност извън града където за първи път видя кашоните. Денят беше необикновено топъл още от сутринта. Ян си направи една чаена чаша кафе с пет лъжички сухо мляко и никаква захар. Захарта разваляше цялата работа, все едно да спестяваш пари цял живот и накрая да пукнеш без да си ги изхарчил - тъпо. Изпи кафето на няколко големи глътки, облече се набързо и излезе от вкъщи. Беше време да събере старата тайфата за още един излет сред дърветата. Задачата му не беше лесна но имаше цял ден на разположение и един тон решителност за да я изпълни.
Когато Даниел се показа на вратата беше още сънен и по пижама, на която с големи букви пишеше "Не буди звяра" на английски. Ян остана приятно изненадан когато приятеля му каза само едно "чакай малко" и след пет минути двамата вече крачеха към дома на Решу.
Беше дванайсет на обяд, Ян, Даниел, Решу и Йордан се бяха събрали в "Бъчвата" и надигаха запотени халби с бира. Преди половин час се бяха обадили на Емо и Златимир които живееха в квартал "Чолаковци" или гетото както го наричаше Ян, и ги очакваха да се появят всеки момент. Това което не очакваха е да се появят с жена. Момичето с което влязоха всъщност беше приятелката на Емо. "Таня" спомни си името и Ян. Таня беше малко по-висока от Емо, чаровна с нежни черти, късо подстригана кестенява коса и канелени очи излъчващи повече зрялост и интелект отколкото предполагаха двадесетте и години. Когато и новодошлите се настаниха на масата Ян каза:
- Плана е прост. Първо отиваме на кино за да убием времето и когато се свечери тръгваме към поляната.
- Кой филм ще дават? - попита Решу като междувременно си палеше цигара.
- "Пушачите умират сами" се казва Решо. - тросна му се Ян. - Още ли не си ги отказал?
- Да бе Решо - намеси се и Даниел - не искаш ли да пораснеш.
Всички на масата се засмяха, включително Решу който беше метър и шейсет и често отнасяше такива подхвърляния.
- Заслужи си го Решо. - каза Ян. - Аз не мога да разбера защо всъщност пропуши. В София въздуха и без това е мръсен.
- Що за филм ще гледаме все пак? - намеси се Йордан.
- Абе де да знам, какъвто дават. - отговори му Ян.
Филма се оказа "Мисията невъзможна 2" с Том Круз, някаква готина мадама и куп специални ефекти. След като излязоха от киното се развихри спор за това доколко филма е бил реалистичен.
- Туй с мотора не може да стане в действителност. - твърдеше Решо.
- И аз така мисля. - подкрепи го Даниел.
Часът беше пет и половина, вече се беше мръкнало. Никой не попита "а сега накъде" всички знаеха накъде са се запътили. Две полицейски коли профучаха по улицата и сирените им отекнаха шумно.
- Що да не може - противопостави им се Ян - на мен ми се стори възможно.
- Е как тъй - продължи Даниел - кара си мотора и едновременно с това буксува.
- Виждал съм да го правят на място - не се отказваше Ян - защо да не го правят и в движение.
- Абе де да знам, на мен ми се струва невъзможно.
- Ами пистолета накрая - намеси се Рашо.
- Какво за пистолета - обърна се към него Ян. Вече вървяха по "Васил Левски" и тримата бяха поизостанали от основната група заради спора си. Още две полицейски коли профучаха покрай тях но те не им обърнаха внимание.
- Ами оня пистолет дето го измъкна от пясъка отде се взе.
- И как го ритна че да хвръкне във въздуха не можах да разбера - добави Даниел.
- Тоя пистолет някой го изпусна още като се биха горе на скалата. - не се предаваше Ян. - Що се отнася за това как го ритна не мога да кажа ама беше готино. Не може ли просто...
- Ян - прекъсна го гласа на Даката който подтичваше към тях. Ян забеляза че останалите са на около десетина метра по-напред. - Видях Сашо"Взе ми го от устата" на отсрещната улица. Ще го пресрещнем ли?
- Кажи на онези бързоходци да се прехвърлят на отсрещната улица ние с Даниел и Решу ще пресечем тук. - отвърна Ян. Хвърли поглед оттатък улицата и видя Сашо.
- Кой е този Сашо? - поинтересува се Даниел. Вече пресичаха улицата. По нагоре Йордан също я пресичаше с останалите подире му.
- Сашо Взе ми го от устата. Викаме му така щото постоянно го повтаря.
- Но защо го пресрещаме? - попита Решу.
Стигнаха отсрещния тротоар и тръгнаха срещу Сашо. Той беше на не повече от двадесетина крачки пред тях. Останалите го застигаха отзад.
- Ами ние двамата с Йордан - заобяснява им Ян - понеже няма к'во да правим за развлечение си правим майтап с разни познати и го правим така че те да не разберат. Абе само гледайте.
- Здрасти Сашо. - весело каза Ян. Подаде ръка на Сашо и се здрависаха. Йордан също се появи и Сашо се здрависа и с него.
- К'о прайш ? - завърза разговор Ян.
- Чухте ли за депутатката дето изчезнала вчера? - изстреля Сашо.
Явно никой не беше чул защото всички се скупчиха около Сашо. Ян усети възможност.
- Не - направи се на заинтересуван Ян - я кажи.
- Казаха го по новините. - заразказва Сашо. Някаква депутатка от София била по работа тука в Търново. Днес не се явила на работа. Проверили в Интерхотела където била отседнала, казали им че не е нощувала там. Не отговаряла и на GSM-a. После пазача на платения паркинг пред хотела забелязал нещо между дърветата отсреща и така намерил дрехите и. Имало кръв ама тялото не е намерено. Тъкмо съм се запътил на там. Какво да ви кажа...
- Голямо лайно. - бързо го прекъсна Ян.
- Взе ми го от устата. - съгласи се Сашо. - хайде че бързам.
Когато Сашо се изгуби сред тълпата всички се бяха ухилили.
- Всеки път ли го връзвате така? - попита Даниел.
- Не, не - отговори му Йордан - само от време на време за да не се усети.
- Да - потвърди Ян - досега от устата му сме измъкнали пет големи лайна, три големи хуя и един мъртъв пор. Хайде сега да тръгваме. Ще вземем три одеала и малко сандвичи от дома щото сигурно ще се наложи да клечим няколко часа - Таня ти ще идваш ли?
- Да - усмихна се тя - струва ми се интересно.
- Може да се наложи да стоим до късно. - предупреди я Ян.
- Не ме е страх от тъмното. Идвам с вас. - тя прегърна Емо и го целуна. Той се засмя и когато Ян го погледна, само вдигна рамене.
Половин час по-късно вече клечаха скрити в шубраците от където се откриваше панорамна гледка към поляната. Таня беше решила да дойде въпреки че Ян няколко пъти се опита да я разубеди. Не беше сигурен че това което правят е безопасно.
Този път поляната не беше осеяна с кашони а с огромните сандъци от чамово дърво. На височина достигаха близо три метра а на ширина почти два. Лунната светлина си играеше със сетивата като превръщаше силуетите на дървените исполини в секваща дъха картина. От мястото където бяха застанали можеха да видят как мекото сребърно сияние на пълната луна заливаше горната част на сандъците оставяйки дъната им да плуват в катранено черната мъгла на нощните сенки.
- Баси мамата. - възкликна Ян. - Какво ли има вътре?
- Ами да проверим. - каза Даниел и още преди Ян да успее да каже нещо той вече тичаше приведен надолу към един от дървените контейнери.
- Вие стойте тук - обърна се Ян към останалите - ако стане нещо, викайте и бягайте като малки момиченца.
Те като че ли не разбраха шегата но и не понечиха да го последват и той ги остави да се кокорят в тъмното. Даниел вече беше допрял гръб в един от контейнерите и се оглеждаше когато Ян го настигна.
- Няма нищо написано Ян - осведоми го той. - Трябва да го отворим.
- Как? - попита Ян. - Или по скоро с какво?
Даниел заоглежда контейнера. В единият му край имаше малка пластинка подаваща се измежду дъските. Той се обърна към Ян и му каза:
- Наведи се малко че някой може да те види.
Ян се наведе и Даниел се върна на пластинката. Дръпна я и част от дъските се отместиха.
- Има си врата. - отбеляза той.
Двамата надникнаха вътре.
- Месо. - каза Ян. - Телешки бутове.
В този момент някъде пред тях се чу шум от затваряне на врата. Беше много ясен и те разбраха че е от вратата на Газката.
- Как не я видяхме? - зачуди се Даниел.
- По важното е дали те са ни видели.
От мястото се чуха приглушени стъпки които започнаха да се приближават към тях. Ян настръхна а Даниел се приведе още повече.
-Идват насам. - каза Ян.
- Сигурно са Прокоп и Косьо. Трябва да се скрием.
- Ама къде. - шепнеше Ян. Вече беше порядъчно уплашен.
Даниел се огледа но не видя къде може да се скрият. Стъпките вече бяха на не повече от десетина метра и ако не беше огромния дървен ковчег онези щяха да ги видят.
- Вътре. - каза Ян.
Даниел го погледна въпросително.
- Там. - и Ян посочи провисналите бутове.
Нямаше време да го обсъждат. Двамата се шмугнаха вътре и затвориха вратата. Контейнера беше препълнен но те успяха да се сврат между суровото месо. Десет секунди по късно разбраха че са взели правилното решение, защото стъпките минаха точно пред техния контейнер.
Решо видя как двамата му приятели се намъкнаха в огромния сандък и как момент по-късно пред него минаха два други силуета.
- Оле майко! - паникьоса се той. - Оле майко там има някой.
Една ръка го хвана за рамото.
- Идват насам - прошепна Златю - лягай долу.
Решу забеляза че само той е прав и бързо залегна при другите.
- Трябва да се махаме оттук - продължи Златю. - Вземайте одеалата.
Но още преди да грабнат одеалата пронизителен писък разкъса нощната тишина.
- Нееееееее! - отекна ехото.
Златю даже не погледна в посоката откъдето идваше писъка. Захвърли одеалото което беше вдигнал наполовина и хукна да бяга. Видя че Емо също тичаше но в друга посока като държеше Таня за ръка и почти я влачеше след себе си. Видя и Йордан който тичаше след тях преминавайки направо през бодливите храсталаци. Скоро ги изгуби от поглед и остана да тича сам в нощта, да тича колкото го държаха краката.

Решу се беше вцепенил. Видя как другите хукнаха в разни посоки но когато се опита да ги последва краката му не помръднаха и той остана да стои на колене върху одеалото. Погледна към ръцете си и с ужас забеляза че треперят. Главата му също трепереше, знаеше това, защото чуваше как зъбите му тракат при поклащането на увисналото му чене. С невероятни усилия се накара да погледне към мястото откъдето дойде писъка. Беше му трудно да осъзнае какво вижда защото му се виеше свят. Двата силуета които допреди малко вървяха към тях сега лежаха на тревата а над тях стояха други два силуета. Тези на тревата бяха дебели, сега когато лежаха си личеше дори повече, защото търбусите им образуваха черни хълмове на тревата. "Мъртви са" мислеше си той "онези са ги убили". Тогава забеляза че едното хълмче се размърда. Единият от изправените също го забеляза. Решо забеляза че е облечен в шлифер чак когато онзи го разтвори и от там измъкна нещо на което лунната светлина придаде блясък. За момент нещото отрази светлината право в очите на Решо и в предмета той разпозна огромното острие на касапски нож. Последното нещо което видя преди да припадне, беше как острието се спусна рязко към конвулсиращият търбух на падналия силует и се заби в него с едно глухо "туп".

Шмит издърпа ножа от мъртвото тяло и се обърна към Розенбаум:
- Видя ли накъде избягаха? Колко бяха?
Все още говореше на тукашния език. Беше някак си "забавно" опита странната дума той. На родният му език нямаше дума със същия смисъл. Нямаше и имена като Шмит или Розенбаум, може би точно затова си ги присвоиха завинаги.
- Трима побягнаха натам. - посочи Розенбаум - а други двама - посочи на друго място той - в онзи контейнер.
- Добре - каза Шмит - ти настигни бегълците а аз ще се заема с тези в контейнера.

Златимир все още тичаше когато чу писъка:
- Емоооооооо! Емооо...!
"Таня" беше сигурен той "това беше Таня". Той спря и се подвоуми за секунда. След това се затича обратно към поляната с контейнерите. "Какво става по дяволите, какво става?" Тичаше внимателно и по възможност тихо но това сега нямаше значение, трябваше да види какво става, защо Таня изпищя. Лицето му вече беше порядъчно издрано от клоните които му се пречкаха на всяка стъпка, дрехите му също изглеждаха зле. Изкачи се на едно хълмче за да се ориентира. Докато бягаше беше изгубил ориентация. Обувките му се хлъзгаха по ронливата повърхност на хълма и той задрапа нагоре помагайки си с ръце. Когато стигна върха остана на четири крака и започна да оглежда околността като хищник дебнещ плячка или може би като плячка оглеждаща се за хищник. На места пръстта не беше засъхнала но той не обръщаше внимание на калта, дори не я забелязваше, орбитите на очите му трескаво се раздвижиха и погледа му зашари по пресечената местност.
След малко видя нещо познато - едно неестествено изкривено дърво. Същото беше видял по-рано от лагера. Без да губи нито миг Златю се стрелна надолу и се отправи към кривото дърво. Лазенето вече не му правеше впечатление и той често прибягваше към ръцете си като още един чифт крайници за ходене. "Двайсет метра до дървото" каза си той. Пробяга няколко крачки между дърветата и когато те се разредиха, залази покрай едни шубраци.
- Десет метра - прошепна едва доловимо.
Пробяга ги и опря гръб на дървото. Подаде глава иззад него и успя да види лагера, беше на тридесетина метра. Понечи да тръгне но застина, там имаше някой. Златю се поколеба за момент но вече беше късно да се връща той вече не бягаше а атакуваше. Оголи зъби сякаш да си даде кураж и когато това наистина стана тихичко изръмжа и се запромъква към лагера. Колкото повече се приближаваше толкова повече нещото което бе видял му заприличваше на легнал човек. Когато се приближи на десетина метра вече знаеше чии е силуета.
- Решо - викна приглушено той - добре ли си?
Решо не отговори, дори не помръдна и сърцето на Златимир се сви. "Просто не ме чува" увери се той и се забърза към него. Докато се приближаваше хиляди мисли бълбукаха в съзнанието му една от които го уверяваше че влиза в капан. Златю само се озъби и изръмжа, никакви капани немогат да го изплашат все още беше в режим атака...................