автор: hudojnika

         Драги Читателю, сигурно сте забелязал, движейки се по житейските си друмища, че наоколо щафъкът разни себеподобни. Де познати, де непознати, а има и полутакива. Всичките ние образуваме Човечеството. Често влизаме с другите членове на човечеството във взаимоотношение, де приятни, де неприятни, а има и безразлични.
         Когато човек живее по-дълго, се среща с много себеподобни от всички гореизброени видове, а има и разни под-видове и още повече под-под видовчета. Дето разнообразие, че и асортимент. Нека! Нека да има, че инък голяма скука ще настъпи и ще почнем да бягаме по други житейски друмища, с по-богати асортиментни надежди.
         Тия дни съм се заел с една на пръв поглед непосилна задача – да се ровичкам из прашасялити си минали и отминали пътища, населени с разни чешити люде, да изтупвам някои от по-интересните от праха на забвението и така да им отдам подобаваща почит и възпоминание; май, че се казваше – помен.
         После пак ги надиплям в раклата, за идните поколения; нещо като великденско прочистване, но не е; другояче ще да се казва; като се сетя, ще го запиша.
         Не е трудна тая задача, щото не ползвам някой скъп метод, като въглеродния например за уточняване на дати, а оня метод – дето хората му викат разплитане на чорап. Хващаш един изпрошнат конец от вълнен, ръчно плетен чорап, дърпаш, ако искаш да си по-прецизен - навиваш на кълбо, като отвътре си турил хартишка за начало и може да стане чудесно кълбо. Всяко кълбо съдържа една или повече истории. Информация! Това кълбо има толкова и толкова мегабайта информация… Виж ти, как всичко си отива по местата.
         За да съм по-оригинален, пак с метода на разплетения чорап, ще го повидоизменя малко и ще го патентовам като метода на ръкавичката. Същата работа, щото ръкавичката е чорап за ръчичката… и рима си има и благозвучно и хептен мое си е!
         Значи, дойде време за Гичка, дето плела ръкавичка…
         Първо да довърша една работа, че то – едно почвам, недовършвам, друго почвам… трябва ред да има, да не се разсметат конците.
         Писах що писах – ден, два, че и отгоре и по стар художнически навик, обърнах картината и я подпрях с лице към стената; да постои там известно време, да се позабравим взаимно – автор и произведението му, да си станем малко чужди, щото докато сме интимни, свикваме с грешките си и не ги забелязваме. Методът е безупречен - поколения художници така са вървяли и вървят напред към съвършенството, ако има такова; необременени от сантиментални, почти роднински подбуди към творбите си. Също като с зачислената ти от държавата съпруга – едно малко отдалечаване, било командировка, било, че е споходила тъща ти, било по други причини – все хуманни, няколкодневно отдалечаване от съпружеското тяло, душата ти и всичките ти фибри закопняват за любимия човек, допреди дни малко (ама съвсем малко) досадил ти и като се видите я възприемаш като чужда; а чуждата жена кусури няма; напротив. Какво беше рекъл Оня, когото жена му питала как намира новата и нощница връз нея – чудесна е, жено, чудесна, сега да беше и на балкона на съседите с нея, цена нямаше да имаш!
         Та - обърнах картината към стената… Ооо, какви ги говоря… навик, Драги Читателю… Та - сложих писаното в чекмеджето. И ето, два дни по-късно - тази сутрин, докато нормалните хора още спят и последните караконджули и самодиви в поомачкани бели премени, още не са се доприбрали до у тях си, ами си довършват приказките на висок глас, колкото да разбудят махлата, изпълзявайки от баровете на интерхотела, под безстрастните погледи на патрулките със запалени фарове; вече по халат, че есента захладня, курдисах половинлитровата керамична чаша с кафе-трепач да ми диша право в носа и препрочитам писаното. То, моето писано ми прилича на онова стихотворенийце от Веса Паспалеева:

         РЪКАВИЧКИ
         Седнала на прага
         мъничката Гичка,
         колко и приляга-
         плете ръкавички
         Бримчица уплита,
         после две разплита-
         дяволската плетка
         се излиза редка!
         Скоро сняг ще падне,
         трябват ръкавички!
         Пипайте по бърже,
         палави ръчички!

         Има доста прилика в тия ни дейности с Гичка, уж отдалечени една от друга във времето. Нейната работа сякаш по-ще стане; ще се изпедепса тя, ще им хване цаката на ръкавичките, докато при мене – тревожни симптоми!
         Пиша, пиша - гледам изтървал съм му мярката и единият пръст станал дълъг, дълъг, от тук до Хасково. Не бива така. Разплитам, разплитам, гледам, той сега пък станал мъничек, мъничек, в носа си не можеш да бръкнеш с такъв пръст, ако се наложи. Хайде пак наново; и - така неравномерно върви творческият процес, наречен (дали?) писателстване. Накрая на работния ден, като погледна – в стаята, на земята се разкикерил един петокрак октопод, с различни по дължина и дебелина пипала – за тях няма още открити такива носове за бъркане. Поне са шарени, със стегната оризова плетка на петокуку, да ти е драго да ги съзерцаваш. Дето вика Енчо Мутафов, били в стил СКАЗ и някой ден, с риск да ми досадял, щял да ми го обясни с думи прости… аман от професори-философи; все с прости думи се обясняват с народонаселението и все неразбрани остават. Я ги зарежи тия работи, Енчо, ами налей още по едно от мойто и ще видиш как ще те разберат от раз. РАЗ! СКАЗ! Ааа, аха! Оттам ли произлиза това нещо – разказ. - Кажи му, кажи му - ми намига интимната му, най-интимна и благоверна – Венета Братинова, че не слушка. Ако е въпрос за слушкане, брат ти – Петко Братинов още по-не слушка, казвам. С него служихме в Гранични войски, Тринайсти граничен отряд, аскер-аркадаши, в най-опасния период, тъпкан с диверсанти, престрелки и напомпани героизми. Хиляда деветстотин петдесет и осма, само преди петдесет години. И ни бяха селекционирали – все творческа интелигенция: Симеон Хаджикосев, ако знаете кого именно визирам, даже беше написал и то сполучливо, марш на поделението – мани, мани, работата от сериозна, по-сериозна; Цимпето - Димитър Бакалов, който завърши при проф. Хложник в Братислава престижна графика - за жалост почина преди време от рак… лека ти пръст, Цимпе; Праматаров – скулптура ли, декорации ли специализира; единият от музикантите - Бандараци… Лазар Гатев, все имена.
         Бях заразправял за Петко Братинов – беше едно яко бичме, само за каменоделец; един земен такъв, че и дръпнат; ловец, да не падаш в ръцете му; а ученичките лудеят по стиховете му, нежни били… рецитал след рецитал; само през последните години отупа десетина стихосбирки. И с едни - Обратни мисли…Не това, което си помислихте с болното си подсъзнание… Какво му е обратното да замерваш жабите с камъни:

         ...И ти си окончателно свободна.
         Свободна си пред мене,
         но си плитка.
         И който иска може да прегази
         навсякъде през твоята вода.
         …И аз замервам жабите
         със камъни.
         Не е полезна всяка свобода!...

         Да, бе! Ако тия, със свободите… мислеха за ползите-нормалните и пропуснатите… Дай да замерваме жабите с камъни! Сух режим! Само сух режим за вас Жабозамервачи!

         СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

         Велимир Петров
         Глава от новата ми книга