След прогнозата за времето по радиото зазвуча „Highway to hell”. Този път им беше добре познат – тъмен, криволичещ и осеян с непредвидими дупки. Сега си почиваха край шосето, преди да продължат третокласното си пътешествие из централната част на страната.
При следващия град щяха отново да спрат за храна и да заредят гориво.
- Отново ще има буря. – каза този, който държеше радио приемника, изключи го и го прибра в раницата си. – Идва зад нас.
Всички бавно се подготвяха да потеглят. Чу се друг глас:
- Не, тя не идва зад нас, а ние я водим след себе си. – каза с нотка на веселие, сякаш говореше за нещо одушевено.
Нощта настъпваше тъмна и беззвездна, облаците скриваха луната и надвисваха все повече над пустия път.
- Хайде да тръгваме за никъде. – друг глас, този път женски, повтори репликата превърнала се в тяхна си шега.
По лицата се появиха усмивки, но останаха незабелязани е мрака. Без повече приказки те се качиха по моторите си, запалиха фаровете и потеглиха. Отначало бавно, а после ускориха. Моторите ръмжаха в синхрон, преповтаряйки една и съща мелодия. Представляваха плашеща за наблюдателите гледка – прашна дузина тъмни фигури със скрити зад шлемовете лица. Профучаваха, а дъждът измиваше следите им заедно със спомена за тях.
*****
Обувките на Фейт затъваха в кал докато вървеше към къщи. Валеше на пресекулки вече цяла седмица. Тя бързаше, но по скоро по навик. Джинсите й бяха изпръскани чак до сгъвките на коленете и й беше студено. Насили се да върви по-бавно и запали цигара, опитвайки се да не мисли за изминалия ден във фризьорския салон, прекаран в миене и плакнене на коси. Фейт затвори очи и извървя последните метри до ниската дървена ограда на дома си така. Когато ги отвори беше точно пред пощенската кутия с надпис „Дом, сладък дом”, където не помнеше да се е получавало друго освен сметки. Смрачаваше се и студеният есенен вятър развяваше ризата около кръста й и я караше да настръхва. Преди да влезе Фейт дълго гледа пътя и в двете посоки, сякаш не можеше да прецени дали някоя ще я отведе по-хубаво място.
- Отврат! – промърмори на себе си и влезе в къщата. Чу приглушеното боботене на телевизора и извика:
- Аз съм.
Живееше със сестра си Меган, която на практика я беше отгледала. Родителите им бяха починали рано, оставяйки им в наследство къща пълна със спомени и малка поддържана градина. Поне така ги виждаше Фейт в малкото си детски спомени - всичките слънчеви. Сега беше различно.
- Добър ден. – отвърна Меган от всекидневната, където гладеше.
- Моят не беше. – въздъхна Фейт. Това не беше оплакване. И двете твърде добре познаваха живота си, за да го възприемат така.
- Ще хапнеш ли нещо?
- Не, първо ще се кача да подремна.
- Вземи тези дрехи на път за горе.
- До после. – каза Фейт и тръгна към стаята си на втория етаж. Метна се на леглото, както си беше с дрехите, и почти веднага започна да се унася.
Когато отново слезе долу, минаваше десет. Сестра й пиеше чай, седнала приведена до кухнеската маса. Пръстите на двете й ръце бяха плътно сключени около чашата, сякаш опитваше да се стопли. Без да продума Фейт отиде до хладилника и си взе бира. Напоследък все по-рядко си говореха. Фейт седна срещу Меган и се втренчи в лицето й. Гледаше себе си след още десет години. Повяхнала от еднообразната работа в закусвалнята, изоставена от мъжа си, сама.
- Какво има? – попита Меган, уловила погледа на сестра си.
- Нищо, просто си мислех...
- Какво?
- Колко много те обичам.
- Ще ми искаш ли нещо?
- Не, просто исках да го знаеш. Отивам горе. Лека нощ!
- Лека!
Меган проследи Фейт с поглед докато се качваше по стълбите. Чувстваше я далечна и чужда, но нямаше против да се грижи за нея, нуждаеше се от нея повече отколкото би й признала. Внезапно почувства хлад, въпреки плътно загърнатия около тялото си халат.
Преди да влезе в стаята си Фейт мина през спалнята на Меган. Отвори чекмеджето, където знаеше че лежаха грижливо подредени пликове с парите, разпределени за домашните разходи. Меган изцяло се грижеше за финансите на двучленното им семейство и знаеше, че Фейт понякога се обслужва сама със заделените средства. Това не я ядосваше, правеше се, че не знае пред Фейт, за да не я накара да се чувства неудобно. Докато се чудеше дали и колко пари да вземе, Фейт напипа на дъното на чекмеджето издут плик също пълен с банкноти, повече от това, с което обикновено разполагаха. Вътре имаше бележка „Пътуване – Фейт”. Отначало не разбра, но постепенно започна да проумява, че това са пари, заделяни от Меган в продължение на месеци, години може би. За нея. За да се махне оттук, за да има шанс за ново начало, да опита друг живот, за мечтаното й пътуване, което с времето изглеждаше все по-неосъществимо. Фейт затвори чекмеджето, зашеметена от току-що разбраното, и излезе тихо от стаята без да вземе нищо.
*****
Стаята й беше студена, но тя не затвори прозореца, а придърпа стол пред него и седна. Не беше нужно да светва лампата, пълната луна огряваше достатъчно. Радиото работеше тихо. Фейт отпиваше от бирата и пушеше с поглед зареян в пътя, който минаваше пред къщата им. Коли минаваха рядко и обикновено по погрешка, ако пропуснеха отбивката за междуградското шосе.
Желанието да пътува я беше обсебило преди няколко години, когато завърши училище, и се оказа че безметежните дни са отминали. Да си възрастен в малък град без възможности за интересна работа, без културен живот, без нови запознанства, не беше никак приятно. Пътуването беше развитие. В представите й нямаше крайна цел, просто пътуване заради самото пътуване. Фейт се протегна за чашата си, но я събори, и тя се строши с оглушителен звук на пода. Излая куче и после отново стана тихо.
- Фейт, добре ли си? – Меган, стресната от шума, чукаше на вратата.
- Да, не се притеснявай, ще почистя.
Фейт слушаше едно и също радио предаване всяка нощ. На всеки няколко песни пускаха в ефир обаждащите се, които можеха да споделят каквото им се иска. Страдащи от безсъние, самотници, изоставени любовници, неразбрани тийнейджъри – това бяха обичайните слушатели. Различни гласове и все същите истории. Фейт изпитваше към тях смесица от съчувствие и презрение, тя самата никога не се беше обаждала. Всички те бяха пътници, изгубени в нощта, очакващи някой да им покаже посоката.
В стаята притъмня. Изглеждаше че ще вали. Фейт светна, огледа стаята и вещите си, осенена от внезапно вдъхновение. Нямаше да й е трудно да си стегне багажа. Защо не? Зачуди се какво я е спирало досега. Каквото и всеки друг. Но страхът й бързо премина във вълнение и нетърпение. Можеше да се върне, когато си поиска. Винаги щеше да се връща у дома, в това беше сигурна. Сложи малкото си дрехи и тоалетни принадлежности в раницата, прибра и една мърлява плюшена играчка, останала и от дете, после размисли и я върна обратно на нощното шкафче. Обу си чорапите и обувките, облече си дебелото яке и метна раницата на гръб. Не затвори прозореца, не изключи радиото, не се огледа на излизане. Това не беше сбогуване. Меган щеше да разбере. По-късно щеше да й се обади да не се тревожи.
Щом излезе на улицата, чу далечна гръмотевица и тътенът на приближаваща буря. Това само я накара да се усмихне. Обмисляше накъде да поеме, когато чу ръмженето на двигатели. Звукът бързо приближи и Фейт видя около дузина мотористи. Не изглеждаха да са объркали пътя. Тя реши да следва тяхната посока.
*****
Вървеше без да бърза. Минаваше полунощ. Щеше да излезе на главния път и да пътува на стоп. Имаше някакви пари, заплатата й за изминалия месец беше в нея, но не бяха много и трябваше да ги харчи разумно.
Не можеше да прецени колко време е вървяла, когато стигна табелата, маркираща края на града „ Вие напускате гр. Х, население 8 964. Приятен път!”. Минус един, помисли си Фейт. Започна да вали слабо, но тя не усещаше студ. Представяше си какво би било да е на един от онези мотори.
Първата кола, която чу да се задава, идваше откъм гърба й. Реши да не стопира, ако шофьорът спреше, щеше да реши на място дали да се качи. Фаровете се показаха иззад завоя, един джип я размина съвсем близо без да намали и после рязко удари спирачките. Фейт отскочи инстинктивно встрани и й се стори, че видя шокирания поглед на шофьора. Виждаше се само един мъжки силует, който в момента я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане и явно чакаше решението й. Фейт тръгна бавно към колата и се изравни с него. Млад мъж, изглеждаше съвсем нормално, както сигурно и всеки психопат на пътя. Фейт усети нещо, което много приличаше на страх, и преди да успее да се опомни, шофьорът каза:
- Замалко да не те видя. Следващият може и да не успее да спре. – топъл глас, малко наставнически.
- Качвай се. – каза той и се протегна да й отвори вратата. Погледите им се срещнаха. Беше толкова тихо, че Фейт почти чуваше дишането му. Дъждът още не беше се усилил и галеше нежно пътя, оголелите дървета и косата й. Да остане сама тук посред нощ и да тръгне с непознатия й се струваха еднакво опасни възможности. След като тя не отговори и не понечи да влезе, той добави по-меко:
- Не се страхувай.
- Не се страхувам. – отвърна тихо Фейт и с повече решителност, отколкото изпитваше, влезе в джипа.
Колата бавно потегли по мокрия пуст път.
*****
Пътуваха в мълчание. Той - с ръце на волана, без да отделя поглед от пътя. Фейт - свита на седалката с раницата в скута си.
- Искаш ли цигара? – предложи мъжът като си запали една. Фейт не отговори и вместо това извади от своите. Постепенно започваше да се стопля.
- Да не си избягала от къщи? – опита той отново да поведе разговор.
- Защо, да не приличам на човек, който бяга от нещо? – рязко отвърна Фейт и веднага съжали.
- От себе си, може би...
Фейт остави и тази реплика да увисне без отговор. Престраши се да се обърне лекичко към мъжа, за да го разгледа. Имаше черна къдрава коса, през която често прокарваше пръсти с леко припряни движения.
- Къде отиваш?
- Където си искам. – сопна му се отново. Едва ли го интересуваше наистина.
- Ок, оставям те.
Тя се пресегна и пусна радиото като смяташе с това да му покаже, че не й се говори. Звучеше някаква монотонна песен, напълно в синхрон с настанилото се в колата настроение, последва я информация за пътната обстановка и произшествията, както и предупреждение към водачите за повече внимание. След това нощният блок продължи с предаването на Фейт и слушателските обаждания.
- А сега нека да чуем какво има да ни каже Меган. – чу се в ефира и Фейт застина на седалката с ококорени в радиото очи. Спътникът й, усетил промяната в нея, също се заслуша.
- Здравей, сестричке! Сигурна съм, че ме чуваш отнякъде. Е, реши се най-после. Очаквах го рано или късно, но се оказах неподготвена... – гласът на Меган изтъня, сякаш размисляше дали да каже това, което беше намислила. – Пази се. Знаеш къде да ме намериш, когато решиш. – друга пауза – И аз те обичам, Фейт. – завърши Меган и се чу как затвори телефона.
- Нека следващото парче бъде за Фейт и сестра й. – заговори радио водещият. Фейт намали звука и се облегна замислена.
- Това беше сестра ми. – сподели тя.
- Значи ти си Фейт. Приятно ми е. Морис.
Дъждът се беше усилил и барабанеше приспивно по покрива на колата. Фейт се чувстваше отпусната и спокойна. Морис не изглеждаше уморен от нощното шофиране. Не си говореха. Тя не попита закъде пътуват.
- Да спрем за по кафе? – предложи той. - Тъкмо ще решиш дали продължаваш с мен или се връщаш.
- Нямам намерение да се връщам. – отговори тя отнесено.
*****
Наближиха бензиностанция с мотел и малко заведение до нея. Морис отби от пътя и тогава Фейт забеляза моторите, паркирани под навеса пред кафенето. Докато Морис зареждаше с бензин, тя влезе и поръча сандвичи и кафе. Седна така, че да може да наблюдава компанията. Двете сервитьорки, барманът и останалите клиенти, шофьори на камиони, също ги гледаха, но не така открито, сякаш очакваха, че всеки момент ще скочат и ще изпочупят масите. Те едва ли имаха подобни намерения. Повечето мълчаха или си говореха тихо на групички. Изглеждаха уморени, като всички хора, които са пътували твърде дълго. Някои бяха задрямали с глави отпуснати на масата. Фейт изброи петнадесет човека. Едно момче, което й се стори твърде младо, разучаваше пътната карта и си тананикаше. Момичето, което по-рано отиде към тоалетната, се върна, и двамата подхванаха неоживен разговор.
Морис влезе целият мокър и седна срещу Фейт.
- Забелязах, че ги гледаш.
- Харесват ми.
- Разбирам защо. – той разбърка кафето си и го изпи на две глътки. Фейт пушеше замислено.
- Мислиш ли, че имат водач? – попита тя.
- Едва ли. Не им трябва водач.
- А къде ли отиват?
- Където и ти, където и аз.
- Харесва ми, че са заедно. Изглеждат ми силни. Всъщност откъде мога да знам.
Морис я гледаше с любопитство.
- Аз пък си мисля, че всеки един от тях е също толкова самотен, колкото и ти. Всеки е тръгнал нанякъде съвсем сам. Просто понякога пътищата се пресичат.
- И се сливат в един. – предположи Фейт.
- Понякога, но това не може да остане незабелязано.
Този разговор взе да става прекалено абстрактен за Фейт, тя повдигна въпросително вежди.
- Ако това, за което говориш се случи – поясни Морис – някой ще бъде до теб или зад теб, винаги когато се обърнеш.
- Аха. – Фейт почувства симпатия към непознатия си спътник. Все едно го познавяше отдавна и сега просто се срещаха отново.
Те се погледнаха продължително.
Хората от съседната маса започнаха да се приготвят за тръгване. Събуждаха заспалите, обличаха якетата си и се изнизваха един по един. Фейт срещна погледа на младото момче, което по-рано разглеждаше картата, и то й се усмихна. Двама платиха сметката, купиха цигари и навън ги раздадоха на другите. Бурята, която вече вилнееше с пълна сила, не ги разтревожи ни най-малко. Като ги наблюдаваше как се качват по моторите си и тръгват, Фейт реши, че сигурно са свикнали с лошото време.
- Ако искаш да проверим дали имат едно място за теб? – предложи Морис.
- Не-е, аз съм тръгнала за другаде. Поне докато пътищата ни се разделят.
Той кимна и станаха. Те отхвърлиха предложението на бармана да пренощуват в мотела и да изчакат бурята да утихне. Гумите на джипа забуксуваха в калта, когато потегляха, но щом стъпи на шосето автомобилът се понесе със засилващо се ръмжене, което постепенно се сля с музиката на нощта. Проливният дъжд измиваше всички следи след тях.