автор: vanya777

Живял един мечо в парка...Дали така да започне тази приказка деца? :)
Той бил от тези мечки с кафява и мека козина с огромни но много топли и нежни лапи.Очите му били толкова добри а усмивката когато изгрявала на лицето му врабчетата се събирали накацвали по него и зачуроликвали радостно в хор.

Името му било Мечо-мечката Мечо :)
И така:
В една прекрасна пролетна утрин Мечо се събудил от дълбокият зимен сън,протегнал се сънено,ратъркал мечешките си клепачи и отворил широко очи. Погледнал през прозорчето на хралупата и бил заслепен от слънцето което галело вече с лъчите си събудилите се тревички,малките оранжеви минзухарчета,птичките които чураликали щастливи и животните които били щатливи от настъпването на уханната пролет.Мечо отворил вратата на хралупата и тръгнал тромаво да се разхожда сред любимият си свят.Всичко там му било толкова познато-роден и пораснал сред тази свобода се чувствал точно на мястото си.Като малък бе тичал из поляната,гонил се бе с катеричките,изкатервайки се по дърветата след тях,и винаги се мръщел,че неможе да ги догони.А те му се присмивали с веселите си очички и помахвали доволно с рунтавите си опашки.
Сега вече като пораснал мечок,вървеше между дърветата и се усмихваше на рунтавелките които пак му махаха с опашчици но за поздрав и после се смушгваха в храстите забързани и работливи.
Докато вървеше така из парка слънцето се беше издигнало на небосклона и той уморен приседна на една пейка.Изведнъж там накацаха,врабчета,гълаби,дойде и онаи кресливата сврака.Всички знаеха,че Мечо ще им разкаже приказка,отихнаха и зачакаха.Той се усмихна загадъчно с онази усмивка която стопля и прдвещава хубава приказка,и започна да разказва:
Живял един човек.Той бил много “богат”-надарен от Бог да твори.Пишел стихове за живота,за любовта,за природата...Хората харесвали твореца но тъй като бил много светъл и свободен се страхували да си го признаят..Човекът знаел това и не се сърдил на никой а ги обграждал с още по-голяма любов и раздавал сърцето си за тях!
Обичал много децата,врабчетата,гълабите,всички живи същества,даже и дъждът под който се разхождал доволно.Веднъж поетът както си стоял на една пейка покрай него минало момиче с много красиви коси,той я погледнал и казал:
-Красива си като фея но трябва да се научиш да правиш добри вълшебства
Момичето го погледнало и с усмивка на уста промълвило:
-Благодаря поете ще бъда безкрайно щастлива ако ме научиш.
Така започнало едно чисто и искрено приятелство.Всеки ден те се срещали и заедно опознавали природата и се наслъждавали на красотата й.Поетът стоял на пейката и пишел своите стихове а тя четяла и там откривала частиците които били нужни за добрите вълшебства.При една такава среща момичето подранило и седнало да чака твореца а той все не идвал.Изминали часове а него го нямало.тя се прибрала тъжна и самотна у дома.На следващият ден тичала за срещата но пейката била пак сама.И така ден след ден момичето чакало своят учител но той все не идвал.

То било много тъжно и замислено,неможело да разбере защо поетът така я е изоставил.Докато в едно такова очакване не дочуло две врабчета които си говорили.Едното разказвало с щастие и възторг как било кацнало на прозореца на болнична стая а вътре един болен го наблюдавал с любов и го нарекъл “приятел”
Тогава момичето разбрало,че това е нейният поет и плакало много.Не знаело къде да го търси и какво да направи.Но там разбрало още нещо,че когато силно обичаш някой и му желаеш доброто той се научава да чува и вижда невидимите и малки неща от които става по-добър.То продължило да ходи всеки ден за срещата в парка защото знаело,че поетът ще се върне.Както и станало.
В един прекрасен слънчев ден момичето вървяло тъжно към пейката,но изведнъж съзряло поета да стои усмихвайки се там а в ръцете си държал бял гълаб.То се затичло и със сълзи в очите които избликнали от щастие го прегърнало.Усмихвайки се още по-светло творецът подал гълаба на момичето и в този миг станало чудо.всичко около тях заблестяло,птиците,тревичките,цветята дори и белият облак всички блестели от щастието на срещата и силната приятелска обич.Дори и дъгата показала своите цветове без да е валяло и капка дъжд. 
Момичето седнало при поета и той започнал да чете стиховете които бил написл в болничната стая,те били много тъжни и момичето плачело но въпреки това знаело за онзи малък приятел който е бил при поета,а и за голямото му добро сърце което сред цялата тази мъка обичало хората и се молило за тяхното щастие.В този ден те си обещали никога да не се разделят и ако това все пак стане,белият гълаб да има бъде вестител.Така момичето се научило да прави добри вълшебства-ДА ОБИЧА ХОРАТА.
Мечо се усмихна и се замисли.Около него се бяха събрали всички животни от парка които бяха също доволни и щастливи от хубавият край на приказката.
Той стана и тръгна към хралупата си.Неусетно бе дошла и ноща,а луната надничаше зад един облак и милваше Сънчо спускайки клепачите му с розови приказки за-
Лека нощ!