автор: cold_eyes

Може би първата асоциация на всеки от вас след такова заглавие ще е свързана с небезизвестния хит на Deep Purple.Но не за музика става въпрос тук.Всъщност позволявам си да взаимствам заглавието само поради една причина-да ви разкажа за НЕЯ.
Незнам защо го избрах.Незнам дали въобще съм го избирала.То просто се настани в главата ми при мисълта за нея.И не че песената или текста й имат нещо общо.Мисля,че е само заглавието.
Войник на Съдбата!Е,тя е такава.Може би от малкото останали.Не можете да я познаете по нищо на външен вид.Тя се движи сред вас всеки ден-самоуверена,но мълчалива.Тя не обича самоизявата.
Само очите й...Само в тях,ако погледнете,ще разберете.Тревистият й поглед крие толкова,колкото не бихте могли да възприемете.Ако само поемете грижата на тези очи,ще рухнете.
Но тя не рухва.Не и тя.Тя продължава.Тя е Slodier of Fortune.Слаба в силата си и самотна в раздаването си за другите.
Веднъж тя ми каза,че има два типа хора на света-такива,които чакат нещата да се случат и такива,които ГИ ПРАВЯТ да се случат.Тя несъмнено е от вторите.
Само очите й...Само там,ако погледнете,ще разберете,че е така.
Устременият й винаги напред поглед,в който се вплитат и разплитат десетки пътища-от задачите в работата до децата(които вече не са никакви деца),от вечерта падаща по ъглите на града до малкото й светло прозорче,чакащо да я приюти някъде в далечината,от умората на деня,която дори топъл душ в малката й синя баня(а всъщност така не обичаше сините бани..) не може да свали от раменете й.Този поглед ще ви каже.Той има нужда да ви каже.На вас,на тях,на някого...Че понякога от войник на съдбата става нейна жертва.И тогава(но само тогава)този поглед е уморен,изплашен,неспособен да дава повече.И влажен...
Във вечерите на уморения си поглед,тя ми се обажда.След като шумът е стихнал на и без това тихата й уличка,след като слънцето е залязло над Дунава,отразило се е в очите й и е оставило празнота.Тя ми се обажда да ми каже за уморения си поглед,за умореното си тяло,за преизморената си душа.И аз искам да й се развикам,да й отлепя два шамара на тази душа и да й кажа"Ставай.Какво си се разкиснала?!Ти си войник!".Но не мога.Тя е толкова крехка в последно време тази душа,че ме е страх да не я счупя и да ме залее с всичко,което е насъбрала-болката,самотата,ударите,сълзите,емоциите на половината ни(макар и не толкова голям)крайдунавски град.И затова само разговаряме.Искам да я вдигна на крака по друг начин.Тихият начин.Защото и войните имат нужда от нежност.Може би дори повече от всички останали.Защото утре тя пак ще тръгне към своите битки,ще устремява поглед напред и ще успява.Но във вечерите на уморения си и влажен поглед,тя е друга.Различна.По-слаба.И има нужда от мен.И си говорим много,за различни неща и е успокояващо някак.Незнам всъщност дали аз й помагам в тези минути или тя на мен.Може би е двупосочно влияние.Но усещам понякога,че погледът й се е успокоил.Все така изморен е,но е спокоен.И знам,че утре той пак ще блести все така уверен,тревистозелен,устремен.
И само очите й...Само те ще ви издадат,че тъкмо тя е този Войник на Съдбата.Вгледайте се в тях,опознайте ги.Те ще помогнат,ще ви изслушат.
И кой знае-ако спечелите доверието им,може и на вас да позвънят,в някоя от онези вечери,когато слънцето е залязло отдавна над Дунава,а те са страшно уморени.И влажни...



(Посветено на dimension)