автор: vasisid

Гнездо от ветрове ти свих.
От нишки слънчеви и звездни
оплетох мост.С лазура тих,
понесох те над мойте бездни.

А ти пристигаше в съня ми тихо.
Под шепота на стъпките ти пак
очите ми жаравата откриха,
душата припка в нестинарски бяг.

Внезапно стряскаха ме стъпки плахи
преминали случайно покрай мен.
А устните ни чакали до бяло
затваряха душите ни във плен.

Нозете ми,снагата ми,ръцете
горяха сякаш любех първи път.
И нещо ме прободе с нож в сърцето.
Нощта изтри звезда, изгрявяща на път.

Видях прекършения гръб на тишината.
Зората страстно бълваше мъгли.
Защо в сърцето ми остава болката,
а нямам жива рана...да кърви.
26.06.07г