автор: Lachistata

Съвестта ми е дървена кукла,
ухилена злобно и чуждо,
виси на прогнили конци,
които едва я удържат,
прегризвaни толкова пъти.
Когато прехапя езика си,
да не изричам
поредни измислици,
не ме гледай в очите-
те ще разкажат вините ми
в минало свършено време.
Когато се хвана със нокти
за покрива на театъра
и гледам настръхнало сцената,
за да живея чужди животи-
не моя,
за да открадна поредната мимика,
затвори си очите,
не бива да виждаш
докъде ще достигна
в играта със себе си.
Когато, след еди-коя си
ракия във кръчмата
понеча да плещя
за онази развратница,
дето живее у мене,
не вярвай на нищо,
макар че едно по едно
ще е истина...
Ако след всичко това
решиш да останеш
като татуиран знак
за мълчание
по бледата кожа
на дълго приятелство,
ако решиш
да ме вземеш на кораба,
стегнат за дълго пътуване,
раздрънкай силно камбаната,
тъй че всички да чуят,
не късай въжето със котвата,
дори да е само за спомен.