Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 438
ХуЛитери: 8
Всичко: 446

Онлайн сега:
:: plami_6
:: Milanov
:: poligraf
:: Mitko19
:: steelsoul
:: mariq-desislava
:: mitkoeapostolov
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМистерията госпожа Еймар Мене IV - Автографът, страница 33
раздел: Фантастика
автор: selsal

Няколко отчетливи потропвания и две гигантски обувки се вмъкнаха под носа ми. Повдигнах глава, трябва да съм бил много жалка гледка, да опитвам да се движа в моето състояние. Сивите очи на госпожа Мене ме гледаха съчувствено иззад дебелите стъкла на кехлибарените й очила.
- Някаква злополука ли ви се е случила, дете мое?
- Новите книги – заекнах аз. – Търсех празните места, където ще поставите новите книги и… както виждате се озовах в настоящото си положение.
Госпожа Мене ме повдигна със силната си мишница.
- Но, дете мое, аз още призори получих и поставих на местата им новите книги.
Щях да се разплача, но не можах, бих искал да се разкрещя, но нямах глас.
- Не тъгувайте чак толкова, може пък по заглавията и авторите да ги откриете. Все пак книгите “отсам” имат край.
И тогава се разплаках, а също нададох жален вой.
- Но, госпожо Мене, по заглавията и авторите аз ще открие само “стари книги”, книги, чувани, виждани и разгръщани, но не и “новите книги”.
- А какво щяхте да откриете, ако попаднехте на опразнените места, които да сочат местата на новите книги? – с усмивка ме попита госпожа Мене.
- Не се шегувайте с мен, моля ви! Щях да открия вашия ред, редът, който царства “отсам”. Редът, който позволява появата на новите книги.
Госпожа Мене покри с длани двете ми рамена.
- Вие никак не сте толкова стар, колкото се опитвате да ме убедите понякога, дете мое. Затова ще ви направя подарък. Виждате ли кой е вдясно от вас, само през няколко стелажа?
Обърнах се и видях позната фигура.
- Да, това е гимназистът, когото вчера видях “отсам”.
- Точно така. А има ли нещо странно в неговото присъствие?
- Какво странно може да има?
- Ами помислете!
- Да мисля ли? О, сетих се! Вчера вие ми казахте, че гимназистът идва всеки ден в книгопродавницата, но го прави само сутрин, а сега е следобед.
- Браво, дете мое. А също ви казах, че Опокейменон много добре познава “отсам”. Той никога не ме пита кога идват новите книги, както вчера стори това Катерина, а сам го разбира.
- Нима? – учудих се. – Но той е толкова млад.
- О, но вие ме разочаровате понякога, дете мое – възкликна госпожа Мене. – Мисля, трябваше досега да сте разбрали, че младостта категорично превъзхожда старостта. В обикновения свят опитът може и да има някаква стойност, но на Улицата опитът е винаги недостатък.
Поклатих глава в знак на съгласие. Вече два дни моят опит ми носеше единствено болка в гърдите.
- На всеки шест месеца веднъж – продължи госпожа Мене, – точно в деня, когато получавам новите книги, Опокейменон иде призори и остава до вечерта. И знаете ли какво прави?
- Опитва се да открие новите книги? – глухо отвърнах аз.
- Затова идете, дете мое, при Опокейменон и го проследете как и къде търси.
- Успявал ли е да открие някога нова книга?
- Ще успее.
Вгледах се в ярко червената дреха на момчето, странните й и иначе полюшващи се краища сега бяха застинали непотрепни. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, а погледът му пробягваше скорострелно по лавиците. Понякога докосваше някои от книгите, но бързо отдръпваше ръка, друг път измъкваше някоя от мястото й и за кратко я прелистваше, а се случваше и да я задържи, да я понесе със себе си известно време, придвижвайки се през няколко стелажа, а накрая да се върне и отново да я остави на мястото й.
Дали познава всички книги? Възможно ли е човек да знае повече от три милиона заглавия? И ако ги знае, това не е ли опит? Опитът, който според госпожа Мене е противопоказен, щом се намираш “отсам”.
Правех всичко възможно, за да не може гимназистът да ме види, изпитвах срам. Представям си, ако някой следеше мен в книгопродавницата и ме наблюдаваше какво правя и как търся. При едно от своите непредсказуеми обиколки около стелажите, гимназистът се скри за миг от очите ми, а аз забързах, за да не го изгубя. Точно тогава той се върна, правейки няколко крачки назад. Зелените му очи се впиха у мен. Вцепених се. Въпреки това намерих време и сили да се прилепя към един стелаж, като въобще не се надявах, че в този лъчист следобед, когато слънцето се намира точно срещу прозорците на книгопродавницата, мога да се скрия така, че да не бъда видян от толкова малко разстояние и при такова неподходящо “скривалище”, каквото е равната страна на един стелаж.
Видя ме! Сигурен съм, че ме видя, просто няма как. Но равнодушно отмести поглед от мен. Вместо това се пресегна и взе една книга, която се намираше в самия край на една от последните лавици от стелажа. За първи път съзрях в зелените му очи любопитство, гимназистът беше заинтригуван. Близо пет минути той не отдели очи от книгата, после рязко я върна на мястото й. След което, все едно бе дух, изчезна. Затичах се; но колко тичам аз. Щом стигнах края на стелажа от гимназиста нямаше и следа. Обиколих близките стелажи. Нищо. Ново отчаяние обзе душата ми.
И без да се усещам, и без да влагам някакви надежди, посегнах и взех книгата, която до преди малко Опокейменон разглеждаше. Когато я повдигнах към очите си, не можах да повярвам. Сърцето ми затърси своето място и навярно го търсеше из цялото ми тяло.
Тази книга!
Не знам какво ми стана, никога не бях правил така; но разгърнах книгата на първата й страница, извадих от джоба си писалка и с тренирано движение се разписах. Не мога да крия, това, което направих, ми достави огромно удоволствие. Но само миг по-късно, щом разлистих книгата, изпаднах в шок. Шок по-голям от шока, който изпитах, когато преди час видях да изниква от нищото книга, която открива своето празно място и сама го заема.
Книгата, върху която се разписах, имаше само бели листи.
Нито ред, нито буква, нито капка мастило. Изтървах я, все едно се бях докоснал до мъртва тъкан, до собствената си мъртва тъкан. Бързо се затичах измежду стелажите, тичах, тъй както не бях тичал от години.
Аз бягах.
Изведнъж се озовах очи в очи с госпожа Мене.
- Какво се е случило с вас, дете мое, защо бягате?
- Там, там… - заекнах аз, а дъхът не ми стигаше, – там има една книга, която е празна.
- Не “там”, а все “отсам”, дете мое, както и не празна книга, а празно място. Въпреки че на мен ми се струва, че днес никой не е откривал “нова книга”, за да има празно място. Макар, моля имайте предвид това, много от идещите “отсам” да поставят книги на грешни места и така някои лавици да увеличават броя на книгите си, а други да го намаляват.
- Не, госпожо Мене, не празно място, а празна книга. Книга с бели листи.
- Как така? Книга, в която няма нищо написано?
- Нищо! Нищо, освен един авто… ъ-ъ… абсолютно нищо написано.
- Поне заглавие имаше ли тая “празна книга”?
- Да, заглавие имаше, то е “Младини”.
- А запомнихте ли къде се намира тази “празна книга”, дете мое?
- Елате! – уверено казах аз и поведох напред госпожа Мене.
Само след половин минута открих стелажа с празната книга, но на пода пред стелажа нямаше празна книга. Тогава мярнах нещо встрани, далеч встрани. През десет стелажа се виждаше матовото стъкло на книгопродавницата, а отвъд него съзрях гимназиста, чиято червена дреха се развяваше. В ръката му се намираше същата празна книга, която преди малко изтървах.
- Ето я! Онази книга, книгата в Опокейменон, тя е празната книга.
Тогава ми хрумна нещо. Извърнах се към стелажа и погледнах мястото, където до преди малко стоеше “празната книга”. То беше… празно.
- Но… но… защо не се появява нова “стара книга”?
Погледнах госпожа Мене. Тя се усмихна. Разтвори пълната си длан, а бялата й кожа, донякъде груба, но донякъде и нежна, отрази един слънчев лъч, лъч, който се беше прокраднал тъй навътре в книгопродавницата. А в дланта на госпожа Мене се стоеше монета. Монета от девет пари.
- Гимназистът откри нова книга – рече тя.
- Но как? – настръхнах аз. – Каква “нова книга”? Това не е “нова книга”, това е “празна книга”!
- Може би не сте видял добре, дете мое?
- Не съм видял ли? Не съм видял?! – щях да полудея, да, щях да полудея. – Видях!!! Книгата беше празна! Разбирате ли, беше празна. Но не това е най-ужасното – започнах истерично да се смея. – Не, най-ужасното е, че тая книга, тая “празна книга” е писана от мен, госпожо Мене, писана е от мен. Това е моята първа, моята единствена книга.
Избутах отпреде си госпожа Мене и се затичах отново. Изхвърчах на Улицата. Огледах се, няколко минувачи, но гимназистът не се виждаше никъде.
“Отсреща” един мъж с въже, минаващо зад врата му и табла, провесена пред гърдите му, отрупана с най-различни предмети, вдигна ръка, посочи вляво и се провикна:
- Натам! Побързайте.
- Откъде знаете кого търся? – сопнах се аз.
- Ха! Знам! Амбулантният търговец всичко знае. Ако нямате копче, аз имам копче, ако нямате четка за завеси, аз имам четка за завеси, ако ли пък нямате знания, е, аз ги имам.
Този човек беше облечен като клоун и се държеше като клоун, но пък ясните му и пъстри очи внушаваха доверие. Затичах се в уречената посока.
Улицата свършваше, а от Опокейменон нямаше и следа; когато в една ниша, между две къщи, забелязах външно стълбище, а в края на стълбището видях малка мансарда, която буквално висеше над нишата. Краищата на мансардата бяха опрени в двете съседни сгради, но в действителност под нея имаше само-и-само празно пространство. И точно оттуй празно пространство, за частица от секундата, все едно бе последен пламък от изгасващ огън, съгледах края на червената дреха на гимназиста, която се скри в самата мансарда.
Бързо се изкачих по външното стълбище – не знам откъде имах тия сили в тоя ден, – и не след дълго се озовах в малка подредена стая.
- Докога възнамерявате да ме следите? – гласът на гимназиста прозвуча по-скоро незаинтересовано.
- Извинете, младежо, не исках да ви безпокоя, наистина – целият се бях изпотил и имах чувството, че всеки мой кокал си беше намерил ново място в тялото ми, и то място по свое усмотрение и без никаква грижа за функциите, които обичайно спомагаше да се извършват.
- Да ме безпокоите ли? – равно каза Опокейменон. – Ако ви изхвърля от мансардата, вашият полет ще ме забавлява и едва ли ще ме обезпокои.
- Но защо бихте направили това? – попитах с тревога.
Гимназистът ме доближи и чак сега забелязах колко високо е това момче.
- Цял ден се опитвате да летите. Видях ви сутринта как прехвърчахте от “отсреща” до “отсам”. После кацнахте по лице сред стелажите и се опитахте да летите, докато пълзите. Когато разбрахте, че това едва ли ще ви се отдаде, решихте да летите около мен, но аз ви изпитах…
- Изпитали сте ме?
- …като ви подлъгах с една от “новите книги”. Вие веднага лапнахте въдицата, което, при цялото си очарование, е едно жалко събитие. “Новите книги” са толкова магнетични, че в първите минути когато бъдат открити, всеки, който се намира наблизо, изпада под въздействието им.
- Но книгата, която открихте и… закупихте не е нова.
- Откъде бихте могли да знаете това? – изсмя се гимназистът. – Вие едва ли може да различите обява от стих.
- Мога, защото книгата, която закупихте, е писана от… – нещо ме възпря да кажа истината и наместо това рекох. – Защото последния път не госпожа Мене, а аз поръчах новите книги.
Опокейменон поклати глава.
- Стар сте, макар това да не ви оправдава. Самата старост е грях. Въобразявате си, че само последните две поръчани книги са “нови книги”.
Гимназистът беше прав. Онова, което вече знаех от госпожа Мене и Катерина, бе, че “нови книги” са книгите, които срещаме, без да сме повлияни от нищо друго.
- Но книгата, която е във вас, има дефект – най-сетне преминах към въпроса, който ме тревожеше.
- Знам. И какво от това.
- Как какво? Защо ви е книга, която не може да четете.
Опокейменон ме изгледа отвисоко, толкова отвисоко, че превъзходството му ме смаза.
- Мисля, старче, че ме подценявате.
Ядосах се. Това момче се вземаше твърде насериозно. Все пак тая книга беше писана от мен, макар в конкретния екземпляр да нямаше нищо от това, което съм писал.
- Младежо, мога ли да ви запитам, имахте ли възможност да прочетете нещо от тая книга, един абзац поне?
- Да, отметнах петдесетина страници.
- Пфу, че кога успяхте?
- Докато вие опитвахте да долетите до мен.
- А-а, така ли? – с всяко свое изречение гимназистът ме разколебаваше все повече. – В такъв случай бихте ли могли да ми кажете, макар в груби линии, за какво става дума в книгата?
- Разказва се история за млад мъж, който внезапно разбира, че е старец, и както казва авторът “старец, не физически, а направо фактически”.
Глътнах си езика. И може би съм сторил някакъв жест, жест на безпомощност, а защо не и жест на отчаяна скръб, щото Опокейменон ме подхвана за лакътя и като че бях вещ, ме постави на един почти разплетен люлеещ се стол.
- Такова… ъ-ъ… празни места, дето такова… - умът ми отказваше да подскаже на устата уместните, свързаните думи, но аз опитвах, истински опитвах – имаше ли книгата празни места?
- Какви празни места? Празни места между редовете, или празни места между думите? – с благосклонна усмивка рече гимназистът.
- Не, не такива празни места, а огромни празни места, колкото… колкото цяла страница, колкото много страници?
- Ами честно да ви кажа до такива още не съм стигнал, но ако стигна ще ви уведомя.
Главата ми клюмна на гърдите, а люлеещият се стол се заклати, утешително. Внезапно ми хрумна:
- Но вие казахте, че книгата има дефект?
- Да, има дефект.
- И какъв, дяволите да го вземат, е тоя дефект?
- Страница 33 се повтаря.
- Какво?! Само това ли?
- Само, да. Въпреки че така нещата се променят.
- Как така променят? – изпитвах влудяващ страх от онова, което Опокейменон щеше да ми рече.
- Ами страница 33 се повтаря на гърба на страница 33, ако ме разбирате какво искам да кажа. А това обръща нещата.
- Обръща ли ги?
- Обръща ги от една страна технически, щото наместо всяка лява страница да е четна, а всяка дясна да е нечетна, то от 33 страница насетне, поне дотам, дето съм стигнал, левите страници са нечетни, а десните – четни.
- Голяма работа! – възкликнах поуспокоен.
- Но от друга страна всичко в книгата се обръща, не само технически, а и – би могло да се каже – обръща се и в смислов план.
- Това пък какво означава?
- Ами историята се хврътва!
- А? – люлеещият се стол спря да се клатушка, но пък нещо в главата ми реши да прави това.
- Представете си едно яйце.
- Какво да си представя?
- Яйце.
- Че защо да си представям яйце?
- Е, не за да го ядете, а за да разберете това, което искам да ви кажа.
- Представих си – припряно отвърнах аз.
- Това е добре. А сега си представете как това яйце е запратено все сила и хвърчи, например, по начина, който вие искахте да летите до преди малко, но така и не успяхте.
- И това си представих.
- Но си представете също, че яйцето е запратено така, че не само хвърчи, а се и върти.
- Хвърчи и се върти, представих си го.
- Е, това е хвъртене.
Щях да умра, за да не полудея.
- Това са бръщолевиници! Какво общо има хвърчащо и въртящо се яйце със страница 33 от моята ъ-ъ… от книгата, която сте зачели.
Опокейменон придърпа малко трикрако столче, постави го срещу люлеещия се стол, където седях аз, сам седна, и в началото наведе глава, явно размисляйки върху нещо, а сетне, като на дете, като на слепец, ми заговори:
- Най-после, и ако е възможно с цялото си внимание, представете си история – щото такава е историята в тая книга, – дето в един момент, все едно историята е река, тя потича в две русла. Ако липсваше едната от двете 33 страница, то историята, разбира се, би била монолитна и докрай неразделима, но именно щото страница 33 се повтаря, но се повтаря единствено, като номер, като число, но не и като текст, историята категорично и безвъзвратно се удвоява.
- Удвоява?!
- Точно така. Явно – доколкото разбирам, а аз разбирам, – историята поначало си е удвоена, но читателят проумява това чак на 33 страница. Затуй и историята се удвоява, а не се раздвоява.
- Удвояване, раздвояване! Каква е разликата? И как, гръм да ме удари, туй нещо се случва в тая книга?
- Всяка една от двете 33 страници казва различни неща. И това са все неща, които са втъкани в историята, неща, които не й противоречат, не са й излишни, напротив, изпълват я, и – разбира се, както вече казах, – водят по пътя на два разнородни смисъла. Всичко, което читателят среща по протежение на книгата, след нейната 33 страница, би могло да се разбере двояко, взависимост от това коя 33 страница се вземе предвид.
- Но това не е дефект – изригна стон от гърлото ми.
Опокейменон леко започна да люлее стола, на който бях седнал.
- Дефект е.
- Но защо?
- Защото авторът на книгата не е имал предвид тая промяна, това обръщане.
- Че как вие, младежо, може да предполагате такова нещо?
- Помните ли яйцето?
- Какво яйце?
- Хвъртящото яйце.
- А да, дето хвърчи и се върти.
- Замисълът – ако това може да се нарече замисъл, – историята да протича на две нива, на две такива нива, в два напълно различни свята, не може да бъде човешки замисъл. Няма такъв автор.
- Кой тогава е замислил книгата по тоя начин?
- Същото това хвъртящо яйце.
Гимназистът не спираше да ме полюшва, и бих казал, го правеше гальовно, даже състрадателно.
- Но откъде се взе това проклето хвъртящо яйце? – проплаках.
- От автографа. И по-точно – поради автографа.
Сега не мога да опиша какво се случи с мен в оня момент, може и да съм умрял, то сигурно така се чувства умрелия. Някак разобличен, засрамен, но засрамен не от едно, някакво си там неприлично събитие, а въобще засрамен, засрамен изцяло и чак до детската си кир. Такава е смъртта, вече знам, огледало, дето те държи гол пред самия теб, неприкрит и неприкриваем.
- Какъв автограф? Как така поради автографа?
Мимолетно разочарование се прокрадна в зелените очи на момчето.
- Вие, старче, наистина малко знаете за книгите.
- Ами... вярно е – рече устата ми, вместо мен.
- Но тоя свят – подзе Опокейменон – има много жалки книги. Но много повече от жалките книги са жалките автори. Душици, дето даряват жалкото си творение, ала все стискайки го. Те искат не книгата им да бъде четена, а те да бъдат четени. Затова и търсят начини да напомнят себе си. И така, жалките автори, недовмъкнали се в своите книги, ги разписват и посвещават. Автографът е парафът на жалката душа.
- Това не е така – несъгласие се надигна у мен, категорично несъгласие. – Автографът е уважение и почит към читателя, автографът е заслужената благодарност, която всеки автор дължи на своите читатели.
- Наистина ли мислите това? – разочарованието в зелените очи на Опокейменон се пренесе върху цялото му лице.
Наведох глава, беше ме страх.
- Има чудесни книги, писани от хора с неописуемо въображение – продължи гимназистът. – Но се случва, щото и геният има слаби часове, тия чудесни книги да бъдат белязани с проклетия жиг на автографа. Вие споменахте за “празната книга”, а понякога авторите имат това чувство за своите книги, чувство за тяхната празнота, чувство, което е най-силно в мига, когато се поставя автографа.
Една сълза се отдели от зеницата ми и бавно потърси път надолу, и като всяка сълза остави следа, но не изсъхна.
Опокейменон ме люлееше и говореше.
- Книгата, “новата книга”, дето взех от книгопродавницата на госпожа Мене, не е “жалка книга”, но е книга, която носи клеймо, това на автографа. А “новата книга”, за разлика от “жалката книга”, има душа, душа, различна от душицата на автора. На Улицата наричаме тая душа модрия.
Сърцето ми бе замряло, тялото ми стоеше отпуснато в полюшващия се стол и само един последен нерв потрепваше из единия ми клепач. Окото, неподвластно на волята ми, за частица от секундата се завъртя и аз мярнах Улицата, която се простираше недалеч, изпод мансардата на гимназиста. И може би, поради самото полюшване на стола, а защо не и в комбинация с опасната архитектурна позиция на самата мансарда, която висеше над нищото на нишата, между две отделни сгради, аз почувствах, че летя, че летя над Улицата.
- Душата на книгата не търпи намесите, които си позволя душицата на автора. И модрията се бунтува. Винаги! Ако имаме “жалка книга”, то тя е просто вещ, без собствен глас, без воля и свое намерение. Но “новата книга” е нещо различно, “новата книга” е субект. А хвъртенето е бунтът на модрията, хвъртенето е вихрената фантазия, която се противопоставя и надмогва всяка власт.
И тогава не можах да се сдържа, но то не беше изповед, а просто признание, признание, което отдавна таях, признание, което ме задушаваше от толкова много години.
- Как само исках да я има моята книга, как само… Да я видя, да бъде видяна, ех. Няма нищо срамно в това да искам такова нещо, но аз се срамувах, и сто пъти повече се страхувах, да не би да я няма, да не би да разбера… че някак съм я изгубил. Написах “Младини” преди петдесет години и петдесет години не правех друго, освен да мисля за книгата, която написах. В началото това беше търсена книга, харесвана книга, и даже си мислех, че “Младини” е една разбирана книга, защото, колко жалко, ми се струваше, че разбиран бях аз. После мина време, появиха се други книги, и с времето отмина и моята книга. И аз започнах да обикалям, да търся своята книга, да я търся в живота на другите, в очите им. Случваше се някоя женица да я помни, срещах човечец, дето беше научил нещо от нея. Колко бях признателен, как обичах тези хора. Но, годините са си години, и хората, които знаеха за моята книга, умряха. Останах само аз, единственият, който помни “Младини”. Понякога решавам, че съм остарял, защото търсех нещо отминало, нещо, което се опитвам още да задържа. Преди два дни, случайно попаднах на Улицата, и видях странното обявление на госпожа Мене в местния вестник, в него се казваше “всички книги са подредени”. Как ми прозвучаха тия думи, знаете ли? Аз все едно прочетох, сякаш чух “всички книги ги има, никоя не е пренебрегната, като тези книги не просто ги има, а са подредени така, че всеки може да види всяка една от тях”. И в мен се породи чувство за непосредственост, разбиране, че щом човек влезе в книгопродавницата на госпожа Мене веднага ще срещне моята книга. Аз повярвах в това чувство, но първият ден ме беше страх сам да проверя доколко е вярно то. Госпожа Мене се оказа гостоприемна жена, даде ми квартира, аз приех с радост. Но когато на следващия ден видях на дневна светлина каква книжна напаст е книгопродавницата, изгубих ума си. Толкова мразя новоиздадените книги и в началото щом научих идеята за “новите книги”, която господства на Улицата, се омерзих, о, колко се омерзих. Но съвсем скоро научих, че на Улицата редът е друг, че новото е не скорошното, а истинското. Тогава се уплаших, страшно се уплаших. Ами, ако моята книга не е истинска, ако няма… душа. Затова когато преди няколко часа разбрах, че вие сте открили моите “Младини” и видях как се отказвате от тях, връщайки книгата на нейното място, реших, о, какъв срам, да я разпиша, да й вдъхна душа, нова душа, щото така го усетих, защото толкова бях уплашен. Не може да си представите какво преживях, щом разлистих собствената си книга и видях, че в нея няма нито ред, нито буква. Автограф на празна книга. Колко ли такива книги има по света? Ужасна мисъл! Каква низост е това, какво чувство за безсмислие. В него момент исках светът да свърши, за да имам отплата, за да бъда някак възмезден. Вярвате ли ми, когато разбрах, че сте закупили книгата ми поисках… поисках да ви спася от нея, от вида й, от внушението на нейната празнота, ох, от моя издайнически автограф, хиляди пъти по-страшен от името ми върху корицата на книгата. Авторите винаги преследват читателите си, днес разбрах, че го правят и поради милост към тях. Вече не се срамувах, бях готов да призная всичко, да призная себе си, само за да ви опазя – столът ми вече не се люлееше, вгледах се в десетките му разплетени места и се почудих как все още не се е разпаднал, а после добавих. – Писал съм само една 33 страница.
Изправих се, излязох от мансардата и заслизах по външното й стълбище. По някое време чух гласа на Опокейменон, някъде отгоре, твърде отгоре:
- Книгата се е дописала, старче. Хврътнала се е. Душата й не е изтраяла поругаването на автографа. Такова е хвъртящото яйце, умее да хвърчи и да се върти, без да се счупи. А да счупи – първо автора, а сетне читателя. Искате ли да научите какво пише в другата 33 страница? Какво казва модрията, как хвърти?
Не отвърнах. Слязох в нишата и излязох на Улицата.
Тази книга вече не е моя. Тя говори неща, които не съм мислил и не съм казвал. Оттук насетне не мога да бъда неин автор, а единствено неин читател. Читател, който да види истински нейната душа, да стана някой, който да срещне някой, също като тоя младеж, уловил модрията и превърнал се в модриал.
Но сега нямах сили за това. Прибрах се “там”, в моята квартира, и веднага заспах. Събуди ме потропване. Някой уверено крачеше под мене, дълбоко под мене…
Къде бях? Кой съм аз?






Публикувано от BlackCat на 04.10.2007 @ 13:10:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   selsal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: gabi-gabi
844 четения | оценка 5

показвания 4046
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Мистерията госпожа Еймар Мене IV - Автографът, страница 33" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Мистерията госпожа Еймар Мене IV - Автографът, страница 33
от pijama на 18.04.2008 @ 09:59:10
(Профил | Изпрати бележка) http://www.androv.bookriders.net
В какъв интересен разделе е поставен този интересен разказ.


Re: Мистерията госпожа Еймар Мене IV - Автографът, страница 33
от pijama на 18.04.2008 @ 10:05:20
(Профил | Изпрати бележка) http://www.androv.bookriders.net
Ха, сега видях и кога е публикуван. :) Което ми подсказа, че или аудиторията не е за него или той не е за аудиторията. И в двата случая става дума, според мен, за една щастлива за мен неуместност, позволила ми да попадна него :)