автор: vanya777

Нощта наметна виолетовата си пелерина
и затанцува по сенките на притихналите дървета.
Луната сребристо се усмихваше
загледана в русалките които танцуваха
по разрошените вълни и заливаха морето
със звънкият си детски смях.
Дори вятърът спря заслушан на хребета
на унесената в сладка дрямка планина.
Там на скалата два силуета пренесени в
любовната си игра чуваха само
ударите на сърцата си и усещаха
мислите как прелитат и докосват
мечтите им.
Докосваха лицата си с усмивки.
Чертаеха една обща пътека със
сълзите си.
Попиваха капчиците от разбитите вълни
по телата си със страст, вън от миналото,
и се любеха с въздишките които се отронваха
след всяка падаща звезда.
Той я бе намерил в един лабиринт
от който всички изходи водиха
към нищото, беше се скрила
в една изоставена мида
очакваща вълна която да я захвърли
на изгарящият пустинен пясък.
Прегърна я,скривайки мъката й
дълбоко в сърцето си.
С нежност подреждаше разхвърленият
пъзел почиствайки го от плесента.
Сега стояха на тази скала
вдишваха от морският бриз
и пиеха на големи глътки
от чашата на душевното сливане.
Устните им се докоснаха в миг
в който млечният път освети вселената
завъртайки я в същината на живота.
Русалките продължаваха своята
игра и звънкият им смях се разливаше
по оживялата скала.
Ноща заспиваше в топлата прегръдка
на самотният бял облак...