автор: LeoBedrosian

Имало едно време едно канарче и един нахакан уличен котарак. На котаракът, кален в битки по стоборите, със разкъсано ухо и прошарени мустаци му било омръзнало да гони врабците по стрехите и в залеза на своята бойна младост решил да стане добър и мил.
И когато един слънчев есенен ден видял хубавата позлатена клетка със пухкавото жълто топченце в нея толко се умилил толко му се дощяло и той да има един малък, но предан приятел, че в миг забравил своята котешка същност. Приближил се дръзко и предложил своите услуги на канарчето, което се било свило в ъгъла на клетката от страх. Трудно е да повярваш, че един такъв, застрашителен лапниврабец ти мисли доброто.

Но от дума на дума страха в горкото пиленце се стопил и то постепенно започнало да гласува доверие на стария боец. Двамата толкова се сприятелили, че започнали да прекарват все по дълги часове заедно. И така, докато веднаж котаракът не дошъл пред клетката на птичето. Дълго чакало то, оглеждало се навсякъде, но напразно. С мъка успяло да отвори клетката и полетяло тревожно над покривите да го търси. Летяло , летяло и накрая, когато вече губело надежда видяло своят приятел, в един заден двор да бере душа. Разкъсан бил от зли кучешки зъби. Приближило се птичето, запискало отчаяно около приятеля си, но той не можъл да го познае, в своята агония. На края на жизнените си сили в него за последен път проговорила истинската му, ктешка същност и с един замах на лапата разкъсал най-добрия си приятел.

И до днес градските врабци разказват тъжната история за невъзможното приятелство, между тях птиците и уличните котки.