автор: AmberBlack

-От самото начало, аз мислех да дойда тук, близо до теб. Това за нас е позволено. Това- да, но всеки контакт с вас води до наказание. Законите ни са такива. И, така, аз мислех само да мина покрай теб, но -усмихна му се тя- ти ме заговори! Не знаеш това!? Разбира се, че не знаеш. Няма и как, то още не се е случило... Но, утре сутринта, това ще стане, или по- точно няма, защото идвам да те предупредя. Беше прекрасно слънчево утро, а ти вървеше срещу мен край морският бряг, облечен с тази риза- червената.
Тя посочи с ръка ярката дреха, която бе предизвикала сърцебиенето му, а после отново обърна към него лице.
-Беше много хубав с нея, защо не я носиш? Докато гледах в ризата ти , ти ме заговори. Попита ме, дали не искам да повървим заедно. Забранено беше, но... аз се съгласих. Всичко, което се случи, беше забранено. Сега съм тук, но на практика- вече не съществувам. Това, което виждаш от мен, е холографска остатъчност, която скоро ще се разпадне. Дава ни се материя, но , ако преминем извън правилата- разграждаме се. Не, приятелю, не ме гледай така, моля те! Не боли! Не боли- физически.
Той наистина беше онемял. Онемя и от нещата, които тя му разказа за самия него, за самотният му и непогледнат от никого живот. Почувства я като огледало срещу себе си , като част от въздуха, който дишаше, а тя продължи:
-Дойдох малко по- рано, за да изпреваря събитията и да те помоля- утре, не отивай никъде сутринта. Стой си у дома. Няма да ти донеса и грам щастие, защото краят е днешният тъжен завършек на всичко. Знам, че ще ме обичаш. Знам и колко много е това. Знам и болката, която ще изпиташ от загубата ми. Искам да ме забравиш.
Тя се наведе напред и докосна ръката му. След това се разпадна. Разнесе се като лека мъгла и изчезна...
Всичко това му дойде много. Прекалено много, за неговия подреден, изчислен планиран живот. Знаеше всеки ден от седмицата как ще дойде и как ще свърши, знаеше на всеки предмет точното място у дома си, знаеше кога отварят магазините и кога затварят, знаеше наизуст и телефонът на личният си лекар, но ... не му се обади. Не му се обади. Не!...
Легна си и цялата нощ в тъмното гледа тавана. С първите лъчи на слънцето стана и се приготви старателно за път. Облече си новата дреха. Отсреща, в огледалото, го гледаше мъж с червена риза, а в зениците му плуваше тънката фигура на момиче. После се обърна и тръгна надолу- по олющеното стълбище.
И, за първи път забрави нещо много важно- да заключи вратата.