автор: Illi

Някъде бях чела, че очите не изразяват емоции. Емоциите били изразявани от изражението на лицето. А всички тези приказки за нежни очи, ледени погледи… всичко това били художествени измислици. Нямало, значи, такова нещо като "тъжни очи".
Е, на времето вярвах, но то е, защото тогава още не се бях запознала с… нея. Най-тъжното момиче, което някога съм виждала. Най-тъжните очи, които някога съм виждала. Сигурно няма и да видя по-тъжни.
Всъщност, аз така и не се запознах с нея. Не й знам нито името, нито каква е, откъде е. Срещнахме се случайно - в парка. Аз… обикновено не се мотая по разни паркове, няма какво да правя там. Не че не обичам зелените дървета, аромата на цветя, търчащите насам-натам дечица, слънцето, небето и така нататък прекрасни идилични неща, но… просто не обичам да ходя в парка. Поне не когато съм сама. Но този ден отидох. Е… не е точно като да не знам защо. Не че ми се разхождаше или се бях затъжила за проклетата природа - мога да си я гледам и през прозореца, при това без да се мъча половин час с градския транспорт. А просто имах нужда да остана сама за малко. Това е много лесно на място, където има много хора и всички са заедно - с приятели, роднини, любими, а само ти си сам. Изобщо не бях помислила за това колко разстройващо ще бъде да съм сама, когато всички други са заедно, осъзнах го чак след петнайсет минути абсолютно безцелно скитане из оживените алеи, което както винаги ме изведе… в центъра на парка.
Всичко беше грижливо окосено, чисто, прави асфалтови алеи минаваха между дърветата и зелените тревни правоъгълници. По двата края на централната алея - пейки, бели, наскоро боядисвани. По пейките - хора. Най-много са влюбените. Направо ми идеше да се обърна и едва ли не с писъци да избягам от това проклето място, но гордостта и ината ме спряха. "За това ли - казах си - би целия този път? А и в къщи ще е в пъти по-зле. Просто отиди на някое по-самотно място и си общувай с природата. Тоест, слушай тревичките и птичките. По-усамотено място - поправих се накрая. - Хайде, тръгвай, не стой така."
Но все пак продължих да стоя така, неподвижна сред морето хора, които като по чудо не бързаха за никъде, а просто се разхождаха. Циничната ми страна, която все се обажда в неуспешни опити да ме ядоса и откъсне от летаргията, подметна нещо за факта, че всички се разхождат, забележете, хванати за ръце. Но, аз както винаги, не й обърнах никакво внимание. Този път по-специално дори не я чух, само си отбелязах, че пак мрънка. Имаше нещо нередно, само че не можех да разбера какво точно. Отново и отново оглеждах пейките с надеждата да разбера какво привличаше вниманието ми.
Сигурно съм изглеждала много неориентирана, объркано оглеждайки се и премигвайки глуповато. Тогава нещо ме удари под коляното - трепнах и се обърнах. Една от онези електрически колички, които има във всеки парк. От нея ме гледаше едно малко момченце, може би на четири години, и май каза нещо.
- Извинявай - смънках доста отнесено и се дръпнах, блъскайки се в един възрастен мъж. - Прощавайте, аз… аз не Ви видях.
И мъжът каза нещо, но аз вече го бях подминала и промърморих едно "Извинете, ще повторите ли, не Ви чух?" на празното пространство, спечелвайки си странен поглед от страна на две момичета на моята възраст.
Идеше ми направо да се разплача - чувствах се ужасно безпомощна, макар да не знаех защо.
Проклетата пролет, само от това е, знам си! Мразя я, мразя я!
Но нямаше смисъл да си го повтарям. Искаше ми се да избягам някъде, но само си поех въздух дълбоко в напразен опит да се успокоя и с бавни крачки тръгнах да пресичам широката алея, опитвайки се да не се блъскам в хората. Тъкмо щях да подмина една от белите пейки, когато осъзнах какво беше привлякло вниманието ми преди малко. На пейката само седеше едно момиче. Беше около три години по-голяма от мен, слаба и не много висока, с тъмни къдрици, които се спускаха по раменете й. Беше облечена със сини дънки и бяла блузка, а маратонките й бяха малко протрити. Съвсем нормална, поне на пръв поглед. Не че после беше странна, колкото й да я гледах. Просто и аз си изглеждам нормална, но като спомена, уж на шега, пред непознати "Да, определено в лудницата трябва да има бели стени. Аз като бях миналата година бяха… много гадни, имаше нужда от ремонт…" и не ме гледат невярващо. Предполагам, просто има нещо в мен, което може да бъде прието за лудост… Но онова момиче беше съвсем нормално, само изглеждаше… изглеждаше ужасно тъжна.
- Извинете, свободно ли е? - попитах отново някак отнесено и между другото.
Момичето вдигна глава и ме прониза с един тъжен поглед. Колко тъжни бяха очите й! А иначе толкова обикновени, най-нормалното кафяво за което рядко се казва нещо. Но… толкова тъжна! Как може да се събере толкова тъга в един поглед? Това се запитах защо, запитах се и какво ли й се е случило, че да дойде да е сама в този парк, където всички са заедно, от какво ли бяга тя? Сетих се защо и аз съм там. Може би и с нея беше станало нещо такова. Не знам, не бих я и попитала.
Тогава се изплаших - не знам защо. Та тя ме погледна само за секунда, после едва махна с ръка в смисъл на "Да, сядай, не ме интересува…". Но този единствен кратък поглед! В него имаше нещо повече от тъга, там имаше и нещо друго… Сякаш се беше предала, отказала се беше да живее, не й пукаше какво ще стане… А това само по себе си е толкова тъжно… И аз се уплаших, уплаших се ужасно много, защото и аз се чувствах така, но не исках и аз да стигма до там. Уплаших се, че ако остана още малко около нея ще се заразя от нейната тъга, ако остана още малко с всички тези щастливи хора около себе си… и затова си тръгнах. Мисля, че я чух да казва "Свободно е, седни, ако искаш!" … но аз не исках, исках да се махна от това ужасно място… веднага, на мига, и да не се върна никога повече!
Исках и… и сега наистина затичах, на два пъти се блъснах в разни хора, почти съборих едно момче в отчаяния си бяг, но не можех да издържа повече… Тичах, докато си помислих, че не мога повече, макар да не беше така. Но не исках да се появя на автобусната спирка задъхана, не че някой би обърнал внимание.
А онези кафяви очи ме преследваха… толкова тъжни, сякаш от тях ей-сега ще потекат сълзи… каквито, осъзнах, се стичаха по собственото ми лице. Не много, само две сълзи, дори не бях усетила. Избърсах ги припряно и затичах отново, виждайки своя автобус. Не че имаше нужда да тичам, той беше още далеч и трябваше да го чакам почти минута, докато стигне спирката. През това време имах чувството, че всички ме гледат странно.
Аз треперех, въпреки, че беше топло, затова с радост се тръшнах на една от седалките. Обикновено седя права, за да не ме критикуват разни баби и дядовци, че седя, а те са прави, но сега седнах на едно от свободните места. Беше до прозореца, така че облегнах глава на топлото, вибриращо стъкло, и опитах да се отпусна. За малко затворих очи, сещайки се колко глупаво постъпих. Та аз бях почти на следващата спирка, защо ми трябваше да се връщам толкова? Сигурно просто съм искала да потичам и да се направя на интересна пред себе си. Мрачно се засмях на ум и отворих очи, когато автобусът тръгна. Почти изпищях от уплаха, защото същото момиче от парка седеше срещу мен. Беше ми се усмихнала леко, но очите й си бяха все толкова тъжни.
- Здравей отново. Защо избяга така преди малко?
Аз замълчах, после премигнах уж неразбиращо.
- Извинете… - намръщих се артистично-смутено, - Но… познаваме ли се? Аз… боя се, че не мога да се сетя…
Тя примирително сви рамене - нещо като "Както искаш." И погледна през прозореца. Аз опитах да не я гледам, сведох поглед, но той се върна на нея. Първо на ръцете й, бяха стиснати в скута, а с пръстите на дясната ръка, чиито нокти бяха изгризани, държеше продупчено билетче. След това не се сдържах и погледнах очите й. Стремежа на човечеството към самоунищожение е трогателен, не мислите ли?
Тя вече гледаше към мен. Сега не се усмихваше. Известно време седяхме и се гледахме така. После, на следващия завой, уж изненадано погледнах навън.
- Кой номер беше автобуса? - попитах стреснато, или поне се надявам така да е прозвучало.
- Сто и две - отвърна непознатата.
- Сто и две? - шашнах се. - Но на мен… аз съм объркала! На мен ми трябваше сто и двайсет!
- Но той не минава от тук изобщо… - каза тя, но аз не обърнах внимание.
Станах рязко и отидох на последната врата, провирайки се между хората през целия автобус. Едва издържах още една минута до следващата спирка, където облекчено изскочих от автобуса и спрях за малко да си поема въздух.
Чувствах се освен изплашена и гузна. Може би трябваше да си поговоря с нея, може би това щеше да помогне и на двете ни. Но… нямах желание да давам фалшиви съвети на другите, нито да им се разкриват. Смисъл - никакъв. А сега трябваше да чакам следващия автобус…
През останалата част от деня се стремях да не затварям очи и да не мигам - и без това и през останалото време виждах нейните, толкова обикновени, но толкова тъжни…
Вечерта, преди да заспя, си позволих да се разплача. Май си казах, тъжно ми е заради нея… но не мисля, че беше точно така.
Но наистина, толкова тъжни… още се разтрепервам, когато се сетя… И още не съм решила дали искам или не да я видя пак.