автор: Jantra

Коленичих, за да се помоля в изоставения храм на поезията, където нямаше църковен хор, свещенослужители, икони, а само бели каменни зидове и черни, отдавна изстинали хрускащи въглени.
Молех се от все сърце, безмълвно като отчаяние; искрено като всеопрощение с надеждата на корабокрушенец, съзиращ земя дори и там, където има само гърбове на акули.
Изведнъж горещият спарен въздух се изпълни с непознати гласове, които вместо ухание на миро и благодат, разнесоха около мен съмнителен аромат на тържище за зеленчуци.
- Категорично заявявам, че поезията се занимава с ВЪЗМОЖНОТО и ВЕРОЯТНОТО! Истината / ако има такава/ е за историците и математиците – провикна се Аристотел.
/Това, преведено от старогръцки, би трябвало да означава, че е напълно възможно Троянската война да се е водила заради Хубавата Елена, но най-вероятно причината се е коренила в суетността, алчността и себелюбието на древните Елински мъже. /
- Глупости! – отсече звучен римски гласец. – Поезията се занимава единствено и само с личността и подвизите на Августейшия император, който и да е той!
И скромно добави: - Мен, великият Хораций, грозната бедност ме накара да пропиша стихове, но с тях ще си издигна паметник, по-траен от медта...
- Не ти, а аз ще си издигна паметник. Нерукотворной - озъби се Пушкин. – Защото безпределно вярвам в народа и той – в мен. Народът е централният лирически герой на класическия стих, а вие, негодници такива, не уважавате народа, пък се зовете класици...
- Тъй, тъй, тъй...пригласяше му Дядо Вазов – Затуи “...и мойте песни все ще се четат...”
- По-кротко, господа, историята на нищо ли не ви е научила?- авторитетно се обади Расин.- Народът си има височайша мисия: да твори блага, да воюва, да ни храни, облича и служи. Народът няма време за поезия...
И добави под нос:- Поезията не е за всяка уста лъжица...
- Точно защото нямаше време народът дори да яде, ние, поетите, бяхме тези, които възпявахме подобаващо трудовите му и бойни подвизи, както и най-съкровените му въжделения – изви ангелогласно Горки. – на това впрочем му казвахме “Социалистически реализъм”. Ще ви цитирам финала на една универсална синтетична постфолклорна сентенция / разбирай виц/, която ми разказа в миг на опиянение български колега на писателска среща:

Учител Петко – почука.
Краварка Стойна – отвори
и зад спуснати щори
любовта проговори.
А под прозореца, опръскани с кал,
двама работници, с червени потници
копаеха канал.
Внезапно единият
подпря се на кирката уморен
и със сетни сили промълви на другия:
- Майната му, Гошо,
стига сме бачкали –
и утре е ден!...

- Madre mia!- завайка се иззад една заоблена пролука Сервантес и нахлупи по-плътно пробития леген на главата си.- А аз си мислех, че рицарските романи са най-големите опустушители на крехката читателска душа. Моят Дон Кихот, сеньор Горки, е кротко агънце, в сравнение с Вашия Данко. В гърдите му тупти истинско човешко сърце, а не факел или, не дай Боже, бомба. Да не е терорист?! Освен това е готов да умре от любов по тая дрипла Дулцинея, сякаш е Далила... Ето това, драги, е поезия...
- Ех, любовта...- Кротко мънкаше Новалис- любовта е алфата и омегата на Романтика, началото и края, плитчините и дълбочините на човешката душа, моето едва напъпило синьо цвете, което, уви, е обречено на вечна напъпилост...
- И страданието, скъпи, любовта и страданието са род-ни-сес-три, яростно заекваше Вертер, късайки стръвно лист след лист от една маргаритка с цел да разбере попълзновенията на своята любима.
- Затуй ли Дон Жуан на колегата Байрон е такъв мерзавец и лигльо?- парира Петрарка.- Аз твърдя, че любовта е преди всичко вярност към идеала на вечната женственост, а поезията е призвана да величае именно тази Божествена любов!...
- Моля, моля!- контрира Шекспир – мъжете също са достойни за Божествена любов, особено ако имат “очи като звезди” и “бяла като перла кожа”. Освен това любовта прави човека разглезен, мързелив и невнимателен, докато страстта и омразата го амбицират и движат духа му напред. Принц Хамлет най-добре го е знаел...И добави: -Животът е прекрасен, защото е сцена и всички ние сме актьори!...А поетите са най-добрите актьори, защото сами си пишат божествените реплики...
- Да, но понякога слагат най-благозвучните изречения в устата на Мефистофел и подмамват достойните хора към недостойни пазарлъци: “Аз на тебе безсмъртна душичка – ти на мене смъртоносно познание...” А после всички тичаме за индулгенция.- саморазкритикува се Гьоте, след което се прозина и вяло помаха след една случайно промъкнала се пъстрокрила пеперуда, като промърмори, заспивайки:- О, миг, поспри, ти тъй си хубав!...
- Стига сме спорили, “музиката преди всичко!”- отсече Верлен.
- Ами композирай си тогава, защо пишеш стихове? И без това не подреждаш думите както подобава. Ние, символистите, казваме:“Точната дума на точното място” Тогава именно поезията се превръща в молитва, а не звучи като мотика, както е у теб- витиевато се изрази Андрей Бели. А отнякъде материализиралият се Пикасо натопи четка в Парижко червено и направи гневен Малтийски кръст върху девствената белоснежна стена на храма, писукайки нарицателно:- Поезиятя, в строгия смисъл на думата, е почти средното изкуство между изобразителното и тоналното. Не съответстват ли тактът на стилистичната фигура, а метафората на цвета и неговите нюанси?...Моята Paloma blanka е символ на мира и неговата сюрреалистична сърцевина , но разберете – по-добре бял гълъб в дланта, отколкото черен гарван на върха на Абаносовата кула, макар че Едгар Алън По...разбира се...Но, всичко вече е казано, въпросът е как...как...!
- Проклети формалисти!- удари яден акорд върху струните на раздрънканата си китара Лорка- На всички вас ви липсва Дуенде!
- Това пък какво е?- увисна във въздуха полифоничен въпрос.
- Това, букворазсипници такива, е истинската поезия. Тя е състояние на духа, кръвта на думите, плачът на сърцето, сладостта на ума, погълнат от отразените в извития гръб на маслината отблясъци от косите на Лола; предсмъртното дихание на китарата – “сърце, смъртоносно ранено с пет меча...”
Помислих си, че полудявам / тя, поетичната душа е малко-нещо сбъркана/. Втренчих се в олтара, където бавно се изписа лукавата физиономия на Монтен. Тогава чух ясно успокоителния му глас, който ми нашепваше:- Мон шери, в този твой esses ти си направила букет от чужди цветя, като твоят принос е само панделката, която ги свързва...
После настъпи всемирна тишина- тишина, достойна за един запусталял свят, населен само със симпатични, високопарно-оперени духове на корифеи.
Тръгнах си, пропита с тъгата на поезията – един изоставен храм, който чака отново да се напълни.