автор: nega03

На другите прощаваш
непростими грешки.
А мене заклеймяваш
за дребни провинения.
Молбата ми за прошка
за теб не значи нищо.
Обсебен от безброй съмнения,
във всичко виждаш призраци.
Обсипваш ме със подозрения
и ревност безгранична.
В един момент боготвориш ме,
а в следващия ме презираш.
Душата ми не е от камък,
но дори да беше – щеше да се сцепи.
И питам се: Сърце ли имаш,
или въглен тупти в гърдите ти?
Изгорил до черно всички чувства
и потопил в отрова мечтите ти.
Терзания безспир тормозят те,
дали съм с друг или жадувам
до теб безмълвна да се сгуша
и да изгорят във страст телата ни.
Прикриваш се зад страхове човешки,
но за тях недей ме обвинява.
Хора сме и правим грешки.
Не бързай паника да всяваш!
Ще мине време, ще премислиш,
че в реалността икони няма.
И може би ще ме потърсиш,
но мен за теб не ще ме има.
Защо отричаш любовта ни?
Защо потъпкваш мойте чувства?
Лицето ми от слънце е огряно,
когато доближат го твойте устни.
Дъхът ми спира щом те видя,
онемявам щом гласа ти чуя.
Докоснеш ли ме – полудявам
и в страст сърцето ми изгаря.
Любовта ми ли така те плаши,
или си в плен на черната магия?
Страхуваш се от сянката си даже,
погълнат си от някаква стихия.
На прага на живота си застанал си,
но страх те е да го прекрачиш.
Нима харесваш ролята на кученце,
подтичващо за къшей подаяние?
Забавляваш се на порции,
но не мислиш, че и Утре има.
Заблуждаваш се, че не жадуваш
за нежни ласки и любов голяма.
Но когато аз ти ги предлагам,
затваряш се във своята черупка.
Уюта те привлича, зная.
Но отказваш от мен да го приемеш.
Друга няма да те глези толкова,
това дори и ти го знаеш.
Боли душата, щом я удряш
със думи груби и с обиди.
Държиш се като първокласник,
сърдит на своето другарче.
А щом те питам: Защо го правиш?
Гледаш умно, стоиш без отговор обаче.
Защо обричаш се на самота?
Недоумявам.
Мазохист ли си или страхливец?
Или и двете едновременно?
Щом искаш – тъй да бъде!
Аз тръгвам си, достатъчно преглътнах.
Обиди, унижения, безсънни нощи.
Но когато ти за мен се сетиш,
ще бъде късно, скъпи – за съжаление.
Може би така е писано
и всеки трябва кръста си да носи.
Тежи ми моят, но пък твоя,
е тежък трижди повече от моя.
Ще се срещнем сигурно след години.
Сребро ще е посипало косите.
Ще прошепнем по едно „Здравей!” неловко
и недоизказаното, пак ще го преглътнем.
Предполагам аз, че и тогава,
грешките, едва ли ще признаеш.
Но нищо. И това в цената влиза
на кръста, под който се превиваш.
Да си вземем сбогом тук на прага.
Аз тръгвам. Ти не ме изпращай!
Да си спестим сълзите на прощаване.
На добър час, любими мой!
Завинаги…