Една житейска драма с отложен и непредизвестен край...
Тя бе обречена да страда,
за да познае мъдростта.
А беше толкова млада
когато покоси я скръбта.
През колко много премеждия мина,
за да стигне до днешния ден.
Когато самота във живота й има
и няма ни радост, ни светъл момент.
В леглото тя плачеше нощем,
а ти хъркаше до нея пиян.
На сутринта я насилваше потен
и изчезваше доволен, без срам.
Завръщаше се в дома си,
при жена си и двете деца.
Те не побираха в ума си:
Как е възможно това?
Не смееха нищо да кажат
треперейки вкупом от страх.
Какво ли можеха да направят?
Не искаха да умират от глад.
Държеше се с тях нагло и грубо,
сякаш не бяха твои деца и жена.
Винеше ги безумно и лудо,
че обитават твоя земя.
Прибираше се, когато си искаш,
а те трябваше да стоят на крака.
Вървеше по коридора залитащ,
едва добрал се до свойта врата.
Сутринта започваше с вана
изсмукваща от тебе похотта.
Запалваше цигарата мокър,
уханието отравяйки на заранта.
Следваха: кафе, цигари,
работа и обеден запой.
Започваше и секса без умора,
а, ако Тя не искаше - и бой.
Горката - търпеше стоически –
лудо влюбена в теб.
Бе тормозът магически –
нали бе и неин шеф?
Подхвърляше и трошички мизерни
Използваше я за своя маша.
Унижаваше я тъй зверски,
а трябваше да ти целува ръка.
Много пъти искаше да си тръгне,
но можеше ли? И как? –
Щом я заплашваше, ако мръдне,
че няма да доживее до мрак.
Кръчмите – твой дом са,
алкохолът - твой първи другар.
Гледаха хората слисани,
как едвам стоиш прав.
Любовницата – неизменно до тебе,
навела глава мълчешком.
Да не би някой да я погледне
и да настане погром.
Съпругата бе Пепеляшка,
без каляска, и без тиква дори.
От света я беше задраскал,
а ставаше в ранни зори.
Нейна грижата бяха децата,
в дома си ти ходеше на хотел.
Най-много да им изкряскаш,
и отново се беше омел.
Като в приказка чудна, нали?
Но чудесата в приказки само са.
Тук чудо няма да стане, уви!
Това е жестоката реалност на хаоса.