автор: vencislav_velchev

"Ако има "аз", тогава човек знае "други";
от аспектите на "аз"-а и "другите"
възниква привързаност и омраза;
от пълното свързване
между двете възникват всички грешки."
/К. Лундруб, "Трите виждания"/

А от осъзнаването на Единството, ще добавим ние, възниква просветленото осъзнаване на всичко съществуващо, в което безграничността на всичко, което заобикаля Аза, се преживява като част от безграничността на самия Аз, който вече не е отделен и затворен в илюзорността на собственото си его, а е свободно танцуваща частичка в безпределната същност на Любовта, в която се оглежда и в която танцува Единството, с цялата красота и сила на своята всепроникваща светлина. В безкрайното пространство на Единството илюзорните различия и отделености не съществуват и човекът на Единството не разделя и не сравнява нещата, изхождайки от някакви субективни ангажираности, които са винаги условни, а открива и преживява Единството на всичко съществуващо във всяко едно нещо, което среща по пътя си.

Желанието да притежаваш другия отнема неговата свобода и самоценност и започва да го третира като средство. Другият се превръща в авариен изход, през който можеш да избягаш от самотата, във възможност да изпиташ топлотата и нежността на докосването, в огледалото, в което можеш да се огледаш и в което можеш да намериш някакво доказателство, че съществуваш, когато си изгубил вътрешната си неповторимост. Когато хората започват да се третират като средства, те стават взаимно заменяеми и на тях започва да се гледа като на вещи. А истинската любов, както видяхме в цитатите от Херман Хесе, Рилке и Камю, одухотворява дори предметния свят на вещите, докато желанието за притежание превръща хората във вещи.

Този начин на третиране и желанието на собственическото чувство раждат завистта, ревността, омразата и други рожби на егото, които отравят любовта и я превръщат в нейната противоположност. Тук отново стигаме до играта на ин и ян, полярността, отвъд която е истинската свобода и алтруистичност. Излиза, че Любовта - между свободата и привързаността - може да помогне на човека да постигне своята истинска същност в свободата или докосвайки се до нея и желаейки да я притежава на всяка цена и с всички средства, да я изгуби, залагайки на сигурността на егото. Така - тъй като влюбеният е този, който притежава божествения поглед към всичко и способността да се докосва до съкровената същност на този, когото обича – то Любовта се превръща в най-висша йога, защото за взора на влюбените се разкрива висшият Аз на другия и Божественото, което е скрито в него зад различните обусловености – и така влюбените са призвани да осъществят взаимно тази своя Божествена същност, която е отвъд всички обусловености и да се слеят в тази йога на Любовта в Пространството на Алтруистичността, Безсмъртието и Чистотата. В този най-висш смисъл на Любовта, Тя е преодоляване на всички обусловености и пребиваване в Абсолютната Свобода и Безграничност на Бялото Пространство на БезкРая:

„Ако някоя външна необходимост, ако законът те застави да обичаш, това не е Любов. Вие смесвате делничната любов с Безграничната.“

„Щом обичате едно същество, първото нещо е да го направите свободно – да го освободите от всички ограничения.
Щом човекът на Любовта види някого вързан с въже, ще го отвърже. Ако не може да го отвърже, ще пререже въжето и ще го освободи. Любовта освобождава ограничените, угнетените и поробените.“

„Божествената Любов е закон сама за себе си. Няма закон, който може да ограничи Любовта. Тя е велика сила, която не се подчинява на никакъв закон. С каквито въжета да я вържете, тя се освобождава – всичко разтопява.“
/„Учителя“/

Всъщност нещата в Любовта са пределно прости и естествени, като всички гениални неща, усложненията идват от егото, което, вкопчвайки се в красотата я унищожава или казано по друг начин, Любовта е създадена, за да прави хората свободни, тези, които залагат на сигурността, унищожават и любовта, и свободата, заменяйки ги с жалко битуване в света на привързаностите. Така – както в полето на йога авторитетите предупреждават, че с течение на практиката се появяват различни сидхи /съвършенства, които дават силата да се правят различни чудеса/ - и че с привързаността на адепта към тях се пропуска крайната цел – себепознанието и освобождението; така и в пространството на Любовта – откриването на божественото в образа на другия е заплашено от това – той отново да бъде смъкнат в сиво – ежедневното битие от света на привързаностите, които закриват божествения поглед към реалността и вълшебството на всяко едно нещо.

Тъй като хората искат да се притежават един друг, вкопчват се в желанието си, държат се с две ръце за егото си и се страхуват да се освободят от него, те залагат на сигурността, свикват един с друг и така загубват способността си да виждат вълшебството и неповторимостта на другия. Тогава щастието си отива от тях, защото Любовта не се нуждае от притежание, тя е свободна, волна и трансцендентална - съпричастна на всичко и всички - отвъд тесните привързаности на обусловеността. В Любовта се постига истинската Свобода и истинската Свобода е Любов. Човек, който е постигнал истинската Любов не е егоцентричен, той е космоцентричен. От този нов център се ражда Любовта към целия свят и към всяко живо същество, която не дели нещата на мое и твое; свое и чуждо; красиво и грозно; изгодно и неизгодно - тъй като тя не се намира в купешко - продажния морал на обусловеността, а в Сърцето на Истинската Свобода и Алтруистичност:

"Във всяко Същество, растение, животно или човек ще намерите поне една добра черта, заради която може да го обичате. Докато едни хора са ви приятни, а други неприятни, вие разглеждате нещата вън от Любовта".

"Достатъчно е една душа да ви обича, за да бъдете подкрепени в мъчнотиите на вашия живот. Представете си тогава какво може да стане от човека, ако не една душа, а безброй души насочат любовта си към него. Такъв човек може да стане и певец, и музикант, и художник, и учен - каквото пожелае може да стане.
Тогава можем да си представим какъв разцвет, каква Висша Култура ще има на земята, като дойде Любовта на всички към всички".

"За да задържите в себе си Любовта, пазете свещеното правило: обичайте без да очаквате да ви обичат...
Няма по-велико нещо за човешката душа от стремежа да обича всичко живо. Обичайте както Слънцето обича. Като изгрее, то изпраща светлината си на всички живи Същества - грозни и красиви, малки и големи".
/П. Дънов, "Изворът на доброто"/

Истинската Любов е път към свободата и алтруистичността, път, който води към хармонията на Всемирната душа, където Божественият образ на другия побеждава играта и фалшификациите на егото и изгрява с пълната си красота и сила:

"И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика,на който говореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба...
Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство. В този момент момчето разбра единствено, че е застанало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи".
/П. Коелю, "Алхимикът"/

Любовта е отвъд думите и времето, отвъд всички обусловености на причинния свят. Тя е лебедовата песен на сърцето, чистият полет на духа, изворът на истината, който отмива илюзорните наслагвания на егото от човешкото сърце, осъществява алхимията на душата и постига едно сакрално пространство, което преобразява несакралния свят и смъква отвъдното и трансцендентното в обикновеното. Любовта е езикът на душата, която е музикална и се изразява не с думи, които вкарват нещата в рамки и ги ограничават, а с мелодии, които постигат свободата отвъд формите и ограниченията.

В края на краищата истинската Любов освобождава човека от тиранията на егото и от неговите заробващи мисловни конструкции и схеми, смъква маската на илюзорния Аз и открива Божествения образ на любещия, който обича без притежание, така, както изворът дарява всичко от себе си в своята пълнота и в радостта от даването засипва всичко наоколо с мелодиите си, без да иска нещо за себе си. В Любовта любещият вижда в любимия си целия свят и всички същества, той се превръща за него в огледало, в което открива Всемирната душа и в нея познава своята собствена душа - кристално чиста, девствена и неопетнена от болните спекулации на Майя.

В това познаване се ражда пространството на нежността и свободата - Любовта към всяко живо същество, която открива божествената природа във всичко съществуващо, скрита зад маските на обусловеността:

"Тя е като река, която тече и е радостна откъдето и да минава, по кал, скали, през равнини или планини. Любов, която не е обратното на омраза и която няма нужда от нищо, за да съществува, тя е. Тя гори спокойно във всичко, което среща, което вижда, което докосва, защото не може да си попречи да обича, това е нейното състояние. За нея нищо не е нисше или висше, нито чисто или мръсно; пламъкът й не би могъл да помръкне, нито радостта й... Защото е вечна. Тя е свободна. Нищо не може да я улови, нито животът, нито хората, нито идеите, нито доктрините или страните - тя е отвъд всичко, винаги отвъд и все пак безброй пъти в сърцето на всяко нещо, сякаш е едно с всичко. Защото Тя е Бог в нас".
/Сатпрем, "Шри Оробиндо или авантюрата на съзнанието"/

Смисълът на всички тези текстове е в стабилизиране на преживяването на Първичната Реалност – където Любовта постига Единството на всичко и където всичко се обединява и става Едно в Любовта. Преживяване, в което Любовта стопява различието на формите и отваря очите на индивидуалната душа за Духа, който всеприсъства неизменен и свободен зад привидното различие на многото – неподвластен на времето, независещ от пространството, незасегнат от страданията, обусловеностите и загубите, които преживява егото – винаги Блажен, Свободен и Безкраен – самият Господар на Вселената, който безмълвно наблюдава обусловената игра на този непознаващ себе си шут – илюзорният Аз. Отвъд тази игра на обвързаности се намират Истинската Свобода и Безкрайната Любов – които разкриват Съвършеното Състояние на Чистата Реалност, в която Ти Си Всичко и Всичко Е Ти, защото аз и ти са продукти на егото, а Аз Съм Ти – е БезкРайно Чистото Дете на Любовта:

„Зад света на формите е Реалният, Невидимият свят. Там съществува единство в Любовта – ти познаваш себе си като Любов и си едно с този, когото обичаш.

Христос изразява тази идея така: „Аз и Отец Ми едно сме.“

Зад всички същества да виждаш Бога – отношенията ти да бъдат към Него...

Това е тесният път, за който говори Христос. Животът е в тесния път. В тесния път е смисълът му.

Ако обичаш някого, ти ще станеш едно с него, няма да бъдеш обект за него. Станеш ли обект, ти го излагаш на изкушение.“
/„Учителя“/

Така отношенията стават божествени, изпълват се с вълшебство, а безкрайният свят на чудесата и всеновото и никога несвършващо блаженство, родено от Чистата и Неподправена Любов - изместват света на сивото ежедневие, където монотонната повторяемост на нещата и събитията се опитва да обвърже БезкРайното и Божествено съзнание със света на крайностите. Отвъд света на тези ограничености – ние достигнахме до сакралната точка, в която Любовта води към Единството и Единството достига до Любовта, точката – в която те се обединяват, защото всъщност означават едно и също нещо – на това ново ниво на съзнание, до което те достигат. Всичко това е просто малка част от вечната алхимия на „съществуването“ и „несъществуването“, където всичко е свободно да се трансформира във всичко друго, да се превръща и прелива в това, в което пожелае и в това към което се стреми, докато в края на краищата се преоткрие в Сърцето на Просветлението и на БезкРайността.