автор: trubadur

(поема)

I

в лунни струни ромон за лета
за дюни и води
и ласкаво никнат треви
от

стомана

нокти при среща,
факли от мрак -
а още нещо
в нас зрее все пак!
Можем да бъдем
страшни дори -
но колко пъти
с Вавилон да горим?

Пак ли да станем
полюс в компас,
да не останат
други зад нас?
Хляб ни се иска
осигурен,
а бездна плиска
от всички, от мен.

Мисъл голяма
мами: без страх,
бедствия няма.
И няма- за тях.
Все без тревога
пътя ядем,
а кой ни води -
и накъде?

II

Тегнат толкова ери минало.
Пак жреците най-много грешат,
пак избираме дни изстинали
за проверка или за път -
сякаш в другите имахме право
да сме слаби на огън и дом -
и звездата ни пак изгрява
да залезе все тъй мълчешком,
и разпадаме кратки атоми
на урани, комети, души-
с чуждо чудо се влачи съдбата ни,
ала именно то ни руши!
Пак намираме лесно думите
за защита и чужда вина
и си мислим, че има по-умни
да оправят и "тая земя",
и повярвали в пръта на знамето,
в коловоза зад него мълчим,
а небето ни, синьо и алено,
ни изпраща студени лъчи...

III

Хора.
След басни за конници.
Хора.
С подслон и с деца.
Хора.
От пръст, не от ножница.
Хора.
Които мълчат.
Хора.
В средата на другите.
Хора.
Все повече гости.
Хора.
В съня за Сполуката.
Хора.
Просто е.
Хора.

IV

...Пак откриваме древната тайна
за огнище, за памет, за власт -
всяка вещ в тази земна безкрайност
преповтаря единствено нас:
наш е хлябът, и ножът, и виното,
заслепявали всички слепци...
И как още да бъдем невинни,
сговорчиви и ниски светци?!
В безискусните късове истина
нечий блясък навярно ще спре,
и водата, от кръв неизбистрена,
се претака не тъй добре,
но-за щастие!-не е безкрайна
търпеливата пепел у нас:
през мира на една наковалня
непослушният чук вдига глас!
Как сме малко...Ще има ли още-
да запазят посоката "път"-все едно!!
Будна нашата мощ е,
и конете ни няма да спрат,
че дедите ни гордо ни гледат
над гърба на скопения роб,
че сега ни зоват на победа,
да запазим и род, и галоп;
пред юздите си конникът сам е,
а цената-единствено той,
първенството е ханското знаме
срещу кроткия бозав покой;
още псета с табуна ще скитат,
ще ги храним, и без да мълчат,
ала нека, щом чуят копита,
да не стъпват на нашия път,
че решени, и стръмни, и прашни,
и пробили планетния мрак
със звезда като конска опашка,
ще препуснем през времето пак!

V

Спомен за кула, целяла небето,
глъхне в забравени вехти лета.
Всеки си плаща за всичко отнето,
ала е тук - без цена - песента.

Плисва възбуда в струящата пролет
да призове забранения плод.
Скитащи птици пристигат да молят.
Нас. За висок, за човешки живот.

Вече не питаме зрее ли нещо.
Отговор има, и той е зелен -
и в десниците бавно усещаме
оръжейната тежест
на нашия ден.

март-август 1988