автор: bibi_ema

Беше началото на есента. Децата бяха тръгнали на училище преди около седмица. Плашливите първокласници вече свикваха с училищната обстановка. В час им бе забавно, но с нетърпение очакваха да избие звънеца. И когато това се случваше те се разпръскваха с крясъци да играят на какви ли не игри.
Но най–много обичаха да се гонят по коридорите. Така един ден четири момчета се гонеха, и едно от тях на име Дейвид спря да си почине до едно гардеробче, на което видя една ръчка. Момчето за миг се замисли, но после смело я дръпна. Стената се отвори като врата и Дейвид влезе в една просторна стая, насред която стоeше голяма ракета, а на тавана имаше дупка през, каято тя можеше да излети. Момчето се качи в нея и без и то да разбере как полетя. Дълго Дейвид летя из космоса, докато най-после откри обитавана планета и пак без сам да знае как приземи ракетата. Там срещна едно джудже на име Джуз, което момчето попита:
- Как се казва планетата и какви същества живеят на нея?
- Тази планета се казва Приказка и тук има всякакви приказни герои. – отговори му джуджето.
- А дракони има ли?
- Зависи, за какви питаш. Защото, в съзвездието Дракон на планетата Палър има гигантски черни дракони, а тук и на Мит два пъти по–малки и зелени.
- Каква е разликата?
- Черните дракони са ужасно силни. Ние сме във война с тях и зелените могат само да ги опърлят малко. Всяка година измират по хиляди приказни герои, защото черните дракони идват и опусташават всичко.
- Защо го правят?
- Незнам! Мислят се за велики!
- На близо има ли обитавана планета?
- Да, съседната се казва Мит. Там живеят всякакви митични същества. А на друга също близка – Монстър ужасни чудовища. Едно време те са живеели в съзвездието Дракон, но тяхната планета избухнала и се наложило да се преместят. Сега те нападат заедно с драконите нас и Мит.
- Тук нямате ли магьосници?
- О, да разбира се! Но те не могат да убият драконите! От техните магии най–много да изгубят съзнание, но бързо идват на себе си! Ужасно е!
- Не им ли действа магия?!
- Не! Само тази на еднорозите – ако си забият рогчето в окото на някой от драконите, той изчезва като по чудо. Но това не е достатъчно! Те не могат сами да избият всички дракони! Трябва ни помощ!
- Защо не се опитате да поговорите с тях?
- Няма начин! Драконите винаги са били зли! Те не разговарят, те се бият!
- Какво пак си измисляш Джуз! Спомни си за времето, когато бяхме малки и ще видиш, че говориш небивалици! – каза едно джудже, което дотогава стоеше отстрани и с чук в ръката и кой знае какво майстореше.
- За какво говориш Бил? – попита го Джуз озадъчен.
- Помниш ли парчето дърво, което намерихме в реката Иланур? Там беше написано с червени букви - “Тук животът на джуджетата е напълно безопасен, защото ги пазят големите черни дракони”! А отдолу беше нарисувано дърво направено, като дом за джуджета със светещи прозорци и увит около него дракон! – отговори му Бил.
- Това, може би е било преди хилаяда години! – смръщи вежди Джуз.
- Да, но доказва, че черните дракони не винаги са били зли! Защо не поканиш детето у дома? Сигурно е изморено от пътуването. – усмихна се Бил
- Да, вярно! Какъв съм глупак! Заповядай, влез, чувствай се като у дама си! – каза Джуз и отвори една вратичка намираща се в ствола на едно близко дърво.
Дейвид влезе вътре и се озова в огромна зала със златни стени, обзаведена със златнималки столчета и масички. Момчето остана до толкова удивено, че само седеше на едно място, без да може да повярва на очите си
- Сънувам ли? – проговори Дейвид след дълго мълчание.
- Да, наистина е много красиво! Виж картините! Аз и още десетина джуджета ги изработихме! Но, моя беше идеята, какво да изобразяват! – похвали се Джуз.
Дейвид се огледа и видя, че стените само на пръв поглед са златни. А всъщност са дървени, но изпълнени с рисунки от злато изобразяващи различни приказки. Едва ли съществува приказка, която да я няма там. Дейвид се усмихна и каза:
- Винаги съм мечтал за такова нещо – картинки, които сами да ти разказват истории, без да се налага някой, да ти чете! Страхотни са!
- Да, така е! Хайде, можеш да спиш в моята стая! Аз имам работа тази нощ. Ела, да ти я покажа! – каза Джуз.
И така Джуз и Дейвид, се изкачиха по едни стълби, намиращи се навътре в залата и тръгнаха по горидорче пълно с врати. Не бяха вървяли много, когато джуджето спря пред една врата, върху, която бе нарисувано дракон, отвори я и въведе момчето вътре. Стаята беше малка и по стените имаше златни очертания на дракони, които бяха боядисани, в какви ли не цветове – жълти, червени, черни, зелени, бели, сини и други. Мебелите не бяха много – имаше само едно легло и малка секциика с книги. Но затова пък също, като масичките и столчетата в голямата зала бяха златни.
- Е, разполагай се! Аз трябва да тръгвам! Може да вземеш нещо, да прочетеш! Повечето книги са за дракони, но има и някои за джуджета! – каза Джуз на Дейвид, който отново се бе захласнал.
- Но, аз не чета много добре. – отвърна му Дейвид.
- Тогава можеш да раглеждаш картинки, те могат и сами да ти разкажат истории. Е, лека нощ! Ще се видим сутринта! – рече Джуз и излезе.
Понеже на Дейвид не му се спеше, реши да поразгледа книгите. Не след дълго откри, че всички бяха за дракони, освен една малка книжка състояща се от стотина страници, в която се разказваше за джуджета и великани. След дълго разглеждане, почти беше решил да се откаже, когато попадна на една много странна книга. Тя беше лъскава и изглеждаше като чисто нова, Корицата и бе червена с нарисуван златен дракон. Дейвид се огледа за заглавие, и намери в горния десен ъгъл със златни букви написано - “Чудо”. Когато отвори книгата и започна да я разглежда забеляза, че тя е съставена изцяло от картинки, които сами разказваха историята в нея. И така Дейвид разбра, че става дума за един могъщ магьосник на име Зиртиз, който взел огромния син диамант на драконите, без който тях ги грози гибел. И им казал, че ще им го върне само ако му донесат диамантите, които пазят единството на жителите от Мит и Приказка. Драконите искали да убият магьосника и да не го слушат, но не можели. Защото, той живял на един астероид, който по негова воля обикалял около черна дупка и ако те се приближът само малко дотам тя ще ги погълне. И така трябвало да му се подчинят...
Рано сутринта, на другия ден Джуз се прибра и завари Дейвид да спи прегърнал книгата. Джуджето реши да види, коя е тя. Когато успя да я измъкне от ръцете му остана много учудено, защото преди не бе я виждало, а добре познаваше всичките си книги. Разгледа я и видя, че отзад пише: “Едно дете ще дойде, ще разбере тази книга и ще спре войната между черните дракони и обитателите на планетите Мит и Приказка.” Джуз събуди Дейвид и го накара да му разкаже, какво е разбрал от книгата. Момчета му каза и Джуджето тичешком излезе навън и с помощта на сигналната тръба, която се намираше близо до дървото свика всички приказни герои на събрание. Те заседаваха чак до вечерта и накрая решиха на другия ден, когато драконите отново ги нападнат да качът Дейвид на един пегас и той да накара водача им да спре и да поговорат. После Джуз разказа плана, който са измислили на Дейвид и момчето с радост се съгласи да помогне. На другия ден, както се очакваше драконите нападнаха. Приказните герои качиха Дейвид на пегаса – Рунд, който полетя към водача на черните дракони. Когато го видя момчето извика:
- Водачо приказните герои искат спешно да говорят с теб!
- Няма какво да говорим, само войната може да ни помогне! – отвърна му водачът на черните дракони.
- Моля те! Важно е! Става въпрос за вашия диамант!
- Какво!? Добре ще говорим! Води ме! – изрева дракона, избълва огън и тръгна след Рунд и Дейвид.
Когато те доведоха дракона на уреченото място един великан му заговори:
- Нещата могат да се решът и без бой! Ние и обитателите на планетата Мит ще ви дадем два диаманта, които приличат на истинските. Тези диаманти попаднат ли в ръцете на магьосникът на минутата ще унищожът него и магията му. Съгласни ли сте на това?
- А нашия камък? Ние сме мъртви без него! – отговори водачът на черните дракони.
- Помислили сме и за това. Ние притежаваме резервен ваш камък. Преди много години вашите прародители са ни го дали с молба да го пазим като очите си.
- Покажете ми го!
Великана извади от джоба си голям син диамант и каза:
- Ние ще ви го дадем в случай, че магьосникът не иска или не може да ви върне този, който е взел. Договорихме ли се?
- Да! – изрева драконът.
И така Великана бръкна в другия си джоб и извади един червен и един покрит с всички цветове на дъгата диамант.
- Червеният е на Мит, а шареният на Приказка и са същинско копие на истинските! Прав ли съм?! Е ще тръгвам. – каза водачът, взе диамантите, направи знак на войниците си и всички заедно напуснаха планетата.
И така Вундър – водачът на черните дракони и дружината му се върнаха на планетата си и изпратиха огнен сигнал на Зиртиз, за да дойде да вземе диамантите. Магьосника направи магия, с която взе диамантите от ръцете на водача. Не след дълго чуха ужасяващият му смях. А след това видяха, как астероида, на който той живееше се засмуква от черната дупка, след което и тя самата изчезна. После драконите изпратиха една част от тях да разкажат на приказните герои, какво се е случило. Обитателите на Приказка много се зарадваха на добрата новина, върнаха камъка на драконите и празнуваха заедно с тях три дни и три нощи. После драконите разбраха, че планетата на чудовищата също избухнала и всички нейни обитатели загинали – явно и те са били част от магията на магьосника. И оттогава старите времена се върнаха и черните дракони вече не тормозеха приказните герои, напротив – помагаха им.
На четвъртия ден след празнененството Дейвид бе заспал на леглото на Джуз, който пак майстореше нещо навън. Изведнъж го събуди силен звънец. Той отвори очи и се озова отново до гардеробчето а училищния звънец оповестяваше началото на часа. Дейвид се огледа и забеляза, че сега върху шкафчето няма ръчка, но беше написано със златни букви: “Никой не е изцяло лош! И най–злия човек дълбока в себе си е добър”!
- Да! Това е поуката от всичко, което ми се случи на планетата Приказка! – каза си Дейвид и и се затича към класната си стая.
Там момчето разказа всичко на учитлката и връстниците си. В началото те не повярваха, и му казаха да престане с измишльотините си. Но когато Дейвид ги заведе до гардеробчето и им показа надписът, се наложи да му повярват. През нощта момчето не можеше да заспи и погледна през прозореца на стаята си към звездното небе. Изведнъж, то видя падаща звезда, усмихна се и си пожела да преживее поне още една приказка в космоса.