автор: kaliopa_ina

Нося само черно бельо. Фино. Гладко. Стои добре в тъмния скрин. Още по добре – до кожата ми. Имам седемнайсет черни рокли. И една в цвят къпина.
Което е просто горската разновидност на черното. Само нея още не си събличал с поглед. Да, виждам как се разширяват зениците ти. Оплитат се в презрамките ми, в сатенената хватка на деколтето, в неравния ръб, само едно очакване под приличието и десет сантиметра над коляното.
Не знаеш нищо за мен. Не зная нищо за теб. Около нас разговорите стават по-шумни. Ние сме една голяма, весела компания. Ти ме поглеждаш над спиралите бавен цигарен дим. Танцуваш с мен. Танцуваш с всички жени. Усмивката ми е нова, но още не знам. Не ти позволявам да ме изпратиш, просто вземам такси. Вечер като другите. Ръцете, които обвиваш около кръста ми са топли, таксито чака. Да, тук всички се сбогуваме с целувка по бузата. Стилно е. Аз също съм стилна. Все още не знаеш нищо за мен.
Имам само черно бельо. Черното всмуква, дори да е скрито. Черното е като черна котка – гальовна и с изменчив нрав. Черното е постоянно – показва само най-главното. Отразява светлината. Разширените ти зеници са черни. Като къпини.
Ден първи – когато се запознахме, бях с най-любимата си рокля. Виното в чашата ти беше тъмно като очакването в очите ти. Нищо не помня от разговора.
Ден следващ – случаят ме среща с теб само, когато съм облечена в някоя от роклите. Едва ли ги различаваш. Този път и аз пия вино. Навън е тъмно. Всички говорят, ти ме наблюдаваш. Знам, защото кожата ми настръхва. Навън става още по-тъмно.
Когато те срещам отново, вече не е случайно. Чух как трепна гласът ти, когато ме покани. Пиеш черно кафе, разговорът е плътен като вълниста коса. Не, не ми е студено. Не, не скръствам ръце. Раменете ми са твърде голи под настойчивия ти поглед, но няма да ти го кажа. Имам още черни рокли. До една са хубави. Но ти ще виждаш все повече от мен и все по-малко - дрехите. Това е от разговорите, в които ми партнираш. Меко и с тъмен глас. Танцуваме по темите с школувано изящество, докато аз се влюбвам в тембъра ти.
После си купувам още бельо. Не мога да харесам друго, освен черно. Гладко е, лъскаво като зениците ти. Вечер ирисите ти са гълъбово сиви и внимателни. Не знам, дали ми харесва да ме гледаш с тези очи. Затова отказвам няколко срещи.
Вече имам и черна сатенена нощница. С малко прозирен тюл. Не я обличам, просто я оставям да падне меко в шкафа. Да се свлече на матова купчинка в най-далечния ъгъл. Там, където рядко надничам.
Вчера видя и последната ми рокля. На тръгване плъзна пръсти по китката ми. Усетих, как ръкавът потрепна. Реверът на ризата ти одраска плата, закачи се за подгъва и побягна. Дрехите ни се привличат. Чух дишането ти някъде над лявото си ухо. Косите ми веднага пожелаха да го досегнат. После се прибрах, отворих гардероба и преброих срещите ни – точно седемнайсет.
Онази, горската рокля, още стои необлечена. Изчаква. Тя не е като другите, ще отрази цвета на очите ти, ще се вмъкне в подредения ти иначе ден. Всяка жена има малка черна рокля, аз имам къпинова. Тръпчива е като вино, чух тъмния й глас, когато я купувах. Знам, ще я сложа някой ден, ще залитнеш по измамната й гладкост, ще задържиш ръката ми между своите, или ще плъзнеш пръсти там, където гърба е умело изрязан. Знам, зениците ти ще са разширени и питащи. И на коя жена това не би й харесало. Къпиновата рокля шумоли на закачалката си. Мирише на краткотраен плод. Да, от парфюма ми е. Или от душ-гела. Все едно.