За какво да си поговорим този път? За любовта? Или може би за омразата? За приятелството?... Не. Нека да е за самотата! Самотата в различните й измерения. Самотата, от която казват, че се полудявало, но и от която никой още не е успял да избяга. Самотата, от която всички се страхуват до смърт.
Когато знаеш, че никой не те чака някъде там. Че никой не знае кой си и къде си. Когато знаеш, че не зависиш от никого. Че нямаш задължения и отговорности. Няма чувство за вина. Когато си наясно, че не дължиш нищо на никого и на теб също не ти дължат нищо. Когато правиш каквото си поискаш и се прибираш когато си поискаш. Когато живееш без непрекъснатата необходимост от компромиси. Когато си себе си. Когато мечтаеш. Когато се бориш. Когато плачеш. Когато се смееш. Защото така ти харесва, а не защото трябва или не трябва.
Когато си сам обаче, освен да се страхуваш, можеш да направиш най-честната, най-суровата равносметка на живота си. Да чуеш присъдите на съвестта си и да се помириш. Заставаш сам срещу себе си и виждаш истината – гола, може би леко смущаваща, а може би дори доста грозна. Спомняш си онези, които си обичал. Които си обидил. Които си ненавиждал. Спомняш си очите им и от техния поглед дори Господ не е способен да те спаси.
Великите хора са били и велики самотници, дори сред неизброимо множество. Именно от самотата се раждат великите неща. Безсмъртните. Самотата на великите хора създава онези отличителни белези, характеризиращи всяка епоха и всяко поколение. Тя е изворът на вдъхновението, създаващо стихове и песни, но ражда и ужаса. Защото, както е казал Аристотел, „който намира прелест в самотата, трябва да бъде или звяр, или бог”. Всеки сам решава какъв да бъде.