автор: siromah

Ана се завъртя игриво пред огледалото.
– Кокетка! – зависливо подхвърли Таня.
Ана не обърна внимание на думите ù. Новият бански костюм ù стоеше чудесно. Той беше изрязан доста дълбоко и предизвикателно разкриваше прелестните ù форми.
Тя се обърна и забеляза младия продавач, който се облизваше от възбуда. Ана закрачи бавно към него, покръшвайки стройните си бедра.
– Какво си се опулил? – изръга в ребрата мъжа си мощна цоцолана. – Не те ли е срам, Стояне, имаш деца големи колкото нея!
Мъжът ù, чието теме лъщеше като месечина, се облизваше като котарак, забелязал тлъста мишка. “Ама, че захарче! – мислеше си той. – Ще те схрускам, сладурчето на батко!”
– Помогни ми с тези бански! – изръга го жена му. Цоцоланата се опитваше да се вмъкне в бански костюм, който беше с три размера по-малък. Също като в приказката, когато доведените сестри на Пепеляшка, се опитваха да надянат стъклената пантофка.
– Разбира се, скъпа! – измънка плешивкото и се усмихна фалшиво.
Очите му продължаваха да опипват заоблените форми на девойчето.
– Харесвам този бански костюм! – палавото езиче пробяга по устните й.
– Ъ...ъ...ъ... – едва успя да изрече младият продавач. Той си беше глътнал езика. Очите му бяха изпъкнали толкова много, сякаш някой го беше надул с помра.
– Ще го взема – продължи Ана и кокетно засука къдрица. – Отива на косата ми!
– Да, да – най-сетне успя да проговори продавачът. – Стои ви чудесно!
Ана плати и излезе навън. Малкото магазинче беше на не повече от тридесет метра от пясъчния бряг.
– Захарни петлета, захарни петлета! – викаше малко циганче.
– Студена бира, изпотена! – дереше си гърлото по-големият му брат.
– Ей, манго, тука! – извика някакъв младеж. – Колко е бирата?
Циганчето не издържа на наглото държание на юношата и не остана длъжно:
– А бе, бате, като гледъм ти голям юнак! От хала деветоглава мляко доиш, на мечки-стръвници руното пощиш, на вълци-единаци зъбите броиш! Страшен юнак си, бате! Само мустаците като ти гледам ба , - още самодивско мляко има - страх ме хваща, сън не ма лови, ба, бате!
– А бре, манго, ти си имал голяма уста! – ядоса се не на шега младежът. – Сега ще ти ... – младежът неочаквано замлъкна.
– Що се заяждаш с братлето?! – запита огромен като канара циганин. – Да не сакаш мечка-стръвница да те гази?!
– Ъ...-ъ...ъъъ – замънка студентчето. – Аз само се шегувах, - изтри си той челото. – Прости ми!
– Ще те простя аз набързо! – намръщи се циганинът. – Брато тука за един чорба скъсва крака от одене, а ти прави на мъж. Чакай да ти кажа кой мъж!
Студентчето полетя като стрела, завихряйки облак пясък след себе си. Ако тасманийският дявол го видеше, щеше да се пръсне от завист.
А сега нека да оставим нашите герои и да видим какво стана с кокетката Ана или както я наричаха приятелките ú – Афродита.
– Та на на на, та на на на,
аз съм малка пеперуда.
тъжна е моята душа,
самотна скитам в нощта!
– си тананикаше девойчето и нежното ú гласче се смесваше с прибоя на вълните. Тя закърши плавно снага и заподскача като скакалец от скала на скала.
Появата ú беше истинска сензация. Няколко млади “гларуси” скочиха като пружинки и се затекоха към нея, за да предложат услугите си.
– Спокойно, другари комсомолци! – разблъска тълпата Очиларкото. – Това е моето момиче!
– Ей, Цайко – пренебрежително го погледна висок младеж с набито като пехливанин тяло – защо не се пръждосаш, докато си още цял?!
– Ей, Четири очи – намеси се приятеля на пехливана. – Защо не се прибереш в къщи и гледаш “Лека нощ, деца”? Довечера е специален епизод за Педя човек - лакът брада!
– Ние ще се погрижим за твоето момиче – продължи борчето. – Нали прекрасна, лейди?! Благородният рицар Галихар на вашите услуги!
Ана кокетно му подаде ръка. Приятелят ú я изгледа изумен, сякаш го бе ударил гръм от ясно небе.
– Ами аз?! – почти проплака то.
– Пръждосвай се, Очиларко! Още ли си тук?! – гларусът го блъсна грубо.
Очиларкото падна по гръб и очилата му се забиха в пясъка.
– Добро момче! – похвали го бабаита. – Бъди послушен и мама ще ти даде сладка!
“Мръсно копеле! – скръцна със зъби Очиларкото. – Ще ти дам да се разбереш! Жалко, че не владееше бойни изкуства, като джудо или самбо. Самбото беше смесица от жио-жицо, карате и айкидо и беше създадено специално за армията. По-точно за Черните барети. Самбото беше забранено за обикновените граждани. Очиларкото, син на “врагове на народа” или “буржоазни издънки”, така наричаха неговото семейство, не можеше дори и да мечтае да тренира самбо. Неговият най-добър приятел имаше брат, който беше Черна барета. Когато се върнеше в Сараево, той щеше да го помоли да му покаже някоя схватка. Ще тренира усилено цялата година. И на следващата лятна почивка нека тези бабаити пак да се опитат да му отнемат момичето. Ще помете земята с тях и ще ги рита, докато не заплачат като бебета ...”
Тиинейджърът се отправи към бараките. Той хвърли крадешком поглед през рамо, за да види как неговото момиче флиртува с местните гларуси. Може би по-добре за сега беше да погледа телевизия. Той обожаваше телевизия. “Ну заец, погади” и “Пинко, розовата пантера” бяха любимите му детски филми.
– Ту ... ту ... тууу ...
Тръбата. Беше време за вечерна проверка.
– Никакви дискотеки! – предупреди ги комсомолският секретар. – В 10 часа искам всички в леглата. И да не си мислите да се измъквате и да скитате цяла нощ по баровете!
Разнесе се неодобрително шушукане.
– Аз лично ще направя проверка по спалните. Който липсва, да се смята за изключен!
– Изключен, задника ми! – потупа се по задните си части едно момче от крайните редици.
Приятелите му се разсмяха на шегата.
– Шт ... – скастри ги някой отпред. – Мълчете или ще ни отнемат телевизията.
– Свободни сте! – свърши най-сетне конското партийният секретар.
Младежите бързо се затичаха към бараките, защото новият епизод на “Робинята Изаура” беше започнал. Очиларкото се огледа внимателно и се измъкна през дупката на телената мрежа. Той се беше замислил толкова много, че дори не усети кога беше стигнал до брега.
Заразхожда се с ръце в джобовете, а в сърцето му гореше люта рана. Духаше силен вятър и вълните се разбиваха с грохот в крайбрежните канари. Една огромна вълна почти го измокри до кости, но той дори не я усети.
– Здравей! – някой застана до него и го докосна нежно по рамото.
Дори и без да се обърнеше, Очиларкото знаеше кой е. Данчето!
“Лепка такава” – намръщи се тиинейджърът.
– Моля те, остави ме! Искам да съм сам!
– Научих какво стана тази вечер. Ана те заряза заради някакви местни момчета!
Очиларкото се изплю гневно на пясъка. Слуховете сякаш имаха криле и не можеха да останат скрити.
– Значи си научила! – въздъхна тежко той. – Ана ще ми разбие сърцето!
– Защо си толкова глупав?! – намръщи се момичето. – Само погледни истината в очите ! Ана е кокетка. Тя не е момиче за теб. Днес е с един, утре – с друг! Никога няма да ти бъде вярна, защото ...
Очиларкото дочу звънливо гласче. Някой се смееше. Нямаше съмнение. Беше неговата измамна приятелка навярно!
– До утре ! – Данчето въздъхна тежко и го целуна по бузата. – Сърцето ми се къса, като те гледам как се мъчиш!
Момичето се загърна плътно в горнището и се отправи към бараките.
– Почакай!
Данчето се спря, невярвайки на ушите си.
Тя си спомни за страстната целувка във влака и сърцето ú отново се изпълни с надежда.
– Моля те, повикай Ана. Искам да поговоря с нея.
– Глупчо! Тя не те обича! Сляп ли си ?!
–Да! Аз съм късоглед и пея в хора. – опита да се пошегува той.
Данчето не схвана шегата му и той продължи: “ Моля те, повикай я!
– Добре – въздъхна девойката. – Да знаеш, правя го само заради тебе! Ако беше някой друг дори не бих слушала врели-некипелите му! Почакай тук – намръщи се тя и се отправи към бараките...
“Ана” – разкривеният надпис едва се четеше в тъмното. “Ах, боли сърце, боли..”
Вълната заличи надписа на пясъка и заля голите крака на момчето. То въздъхна дълбоко и отново изписа името на любимата си. “ Ах, защо, защо?! Защо ме остави? Какво сбърках?!” Той загриза ноктите си от отчаяние и почти не забеляза малкото раче, тичащо по пясъка.
– Горкото! – едва не го смачка той. – И ти си самотно. Също като мене! – Рачето го защипа по пръста и той изохка. - Никой не ме харесва! –очите му се изпълниха със сълзи.- Защо майка ме роди на този свят?! Дори и родният ми баща не иска да ме види!
Една гореща сълза се отрони от окото му и опари голата му буза. Някой нежно го докосна по рамото. Очиларкото дори не беше усетил кога Данчето се беше върнала.
– Няма я! – девойчето го погледна влюбено. – Няма я никъде! Някой момичета се кълняха, че са я видели да се измъква с младеж от селото. Навярно същият, с когото се е запознала на плажа!
– Курва! – гневът му изригна като вулкан, който се беше таил сто години. – Ще ми плати! Само да я пипна!
Момчето сви пестници.
– Почакай! Ще дойда с теб!
– Остави ме на мира! – сви гневно вежди тинейджърът и се отправи към бараките. Той щеше да ú даде един малък урок. О, да ..



© Kolio Karpela Всички права запазени