В ресторанта тъжен пристъпвам сама.
Със устни и китки посинели от злоба,
Из вените си от стъкло видях смъртта
Да разпръска в мене отрова.
Във мрака сенките допиват с тревога
препълнените чаши с “Аз не мога”.
От ъгъла пианото простенва отегчено,
И в тъмното свещите гаснат уморено.
-Налейте ми чай с аромат на вълна
от кадифе и сатен, вместо мъка!
-Не предлагаме обич, ти май не разбра?
Само отровна тъга и разлъка.
В ресторанта от призраци пристъпвам сама
И сенки безплътни изчезват в нощта.
А моите стъклени вени пулсират наново
Неуверени, но със усещане някакво ново.
И избягах, затичах се, навън към студа.
Без да гоня из мрака слънцата.
И приготвих ти чай с изречения неми
с топлия вкус на моите стъклени вени.