автор: biala_liastovica

Защо си тук, Любов? Не съм те викала!
Не помня да съм пращала покана!
Натрапи се сама! Дойде отникъде!
Отивай си! Не можеш да останеш!

Това е той - мъжа на твойто обожание!
Но било е излишно - ето виж:
Донесе ти единствено страдание
и вече време е да си вървиш!

Стоиш сама, премръзнала и боса,
отчаяна, с треперещи ръце...
Безмълвна си! Не молиш и не просиш,
но и не пускаш моето сърце!

Ненужна си! Нима не го разбираш?
Защо си още тук? Защо стоиш?
Кажи ми сили откъде намираш? -
измъчена, ранена си, кървиш!

Е, време е да си отиваш вече!
От утре да те няма вече тук!
Отивай си! Изчезвай, че ми пречиш!
Стоиш и просто правиш ми напук!

В сърцето сякаш си се вкоренила,
захапала си го със хищна стръв!
От него май, че черпиш свойта сила
и храниш се със кръв от мойта кръв!

Но стига вече! Ти не си всевластна!
Знам, че са слепи твоите очи,
затуй ще ти го кажа кратко, ясно:
Отивай си, че много ми горчиш!

Върви си и ще съм доволна!
Не стой с това измъчено лице!
И ако не си тръгнеш доброволно,
ще те изтръгна с двете си ръце!

Е, хайде тръгвай! Париш като рана!
Със мен сгреши - иди при някой друг!
Върви Любов! Не можеш да останеш!
И никога не идвай вече тук!

***