автор: F-genii

     Когато животът ни е в опасност или когато решенията, които ще вземаме са съдбоносни, от решаващо значение е, дали устата ни е пълна или не. Докато стискаме нещо със зъби, най-често вземаме погрешните решения.
     Прибирам се един слънчев ден в къщи и на стълбището в блока виждам нещо интересно.
     Една оса с бръмчене се катери по долната част на дограмата на прозореца, а като се чукне в горния ръб, се пуска, пропада надолу и започва упражнението отново.
     Аз гледам пчели на село, там съжителствам и с пчели и с оси, и съм наблюдавал поведението им в състояние на безизходица – когато попаднат в затворено помещение.
     Пчелата, понеже води колективен начин на живот, е намалила способността си да взема правилни решения, касаещи оцеляването на отделния индивид. Нейните решения са подчинени на оцеляването на цялото семейство.
В      такъв случай пчелата се блъска в прозореца, защото от там идва светлината. Бърза да се прибере при семейството, за да разкаже какво е открила. И ако случайно в това време прозорецът не се отвори, тя остава без сили и загива.
     Осата живее предимно индивидуално. Въпреки, че тук-там осите правят и гнезда, това не е променило природата им на индивидуалисти. Затова решенията, които осата взема, касаят оцеляването на отделния индивид.
     В същата ситуация, след като поблъска малко по стъклото, осата започва да се оглежда за някакъв друг изход. Започва да лети из помещението и разузнава подробно. Тя и без това живее индивидуално – тук освен някой прикрит изход може да има и гощавка. Пък защо не и приемливи условия за живеене.
     И понеже осата се държи по-интелигентно когато е сама, а тази не ми приличаше на такава, спрях да я погледам.
Упражнението на прозореца се повтори няколко пъти, а тя не промени поведението си.
     Приближих и се вгледах по-добре. Аха, ясно. Беше се натоварила здраво и стискаше с челюстите си парче месо по-голямо от главата й. Долу на земята, току до вратата на асансьора имаше парченце от домашна наденица.
     Товарът в устата на осата й пречеше да вземе правилното решение. Горният прозорец беше отворен, тя бе дошла през него, а сега не можеше да прескочи една малка бариера.
     Реших да й помогна.
     Както бръмчи с разперени криле, насекомото е много удобно за хващане. Хващам крилете отзад и готово. Правил съм го много пъти. Така насекомото е безсилно да използва жилото си.
     Този път обаче или не бях хванал добре или пък тя беше добра гимнастичка, но успя да се извърти и да забие жилото в пръста ми. Усетих как отровата се шприцва. Сега само от мен зависеше дали ще й дам право да живее. Само малко да стисна, ще й отскубна крилете и тя се превръща в пешеходец.
     - Хайде, хвъркай – разтворих пръстите.
     Не е толкова лесно обаче да се измъкнеш в такава ситуация. Моята приятелка трябваше първо да измъкне жилото, което беше забила докрай.
     Докато тя го измъква за секунда, ще ви разкажа още нещо.
     Жилото е оръжието на пчелата и осата. То е дълго и конусовидно. Но въпреки, че основно използват върха му при борба с други насекоми, и тук има интересна разлика.
     Жилото на пчелата има контрички като кукичка за въдица. Щом го забие в мека плът( а това най-често е била баба меца, която краде мед от хралупата), пчелата повече не може да го измъкне и докато се опитва да се изтегли от полесражението, целият жилен апарат заедно с мехурчето отрова се измъква от тялото й. Така върху тялото на нападателя остават множество жила, жилните апапрати на които продължават да пулсират докато излеят цялата си отрова и с това пчелното семейство поставя пред нахалника въпроса, “струва ли си да опитваш пак похода за сладкото?”. Понякога, ако не съм достатъчно внимателен и ги ядосам, веднага поставят същия въпрос и пред мен.
     Осата не събира мед и не е обект на подобна инвазия. Тя живее сама като мускетарите. Жилото й е дълго и гладко като шпагата на мускетар. След всеки двубой, като бодне противника и му капне малко отрова за сплашване, тя прибира оръжието и изчезва, ако реши, че противникът я превъзхожда. Но забие ли шпагата до дъно, й трябва около една секунда за да я извади.
     Ако сега ви се струва, че всичко това ви разказах за повече от една секунда, не си вярвайте. Аз знам това по-добре, защото през това време усещах как моята героиня продължаваше да ми прехвърля отровата си.
     Не й се сърдя. Знам, че за непоисканите добрини отплатата обикновено е такава.
     Преборила се с противника, според своите разбирания, осата излетя и отиде да се радва на свободата, а аз в последния миг забелязах, че беше пуснала големия залък – дребна цена, за да започне да мисли правилно.

     Човекът като същество, присвоило си определението „най-висше в природата”, е издигнал до най-висша степен единствено лакомията и глупостта си.
За него в подобна ситуация най-често е валидна поговорката „Лакомо дупе глава затрива” - докато се реши да пусне това, което е в устата, главата му вече може и да я няма.
     Преди години ми разказаха един случай от Втората световна война. Срамен случай за българската армия, но където има хора, всичко може да се случи.
     Било е някъде из Сърбия, вероятно около Косово поле. Дядото на мой приятел бил в пехотата. Влезли нашите войници в някакъв град, прогонили немците и решили да си вземат това-онова като отплата за освобождението. Натоварили се здравата и започнали да се изтеглят през огромното поле, натоварени като мулета.
     Тогава се появили немците с картечници на мотоциклети. И косили, косили... Всичките „мулета” останали на полето. Дядото на моя приятел и малцина били оцелелите. Те имали само пушка и войнишко одеало на гърба. Не се полакомили като другите.
     Този случай не може да се сравнява по мащаби на лакомия и глупост със самата война, но е кратък и твърде показателен като виц.
     С това започнах и май с това ще свърша.
     При вземане решение, е най-добре, да пуснем това, което сме захапали, защото не се знае, дали няма да прехапем живота си.