автор: Elven

Животът е гаден, въпреки че съм твърде млада за да правя подобни изводи, но за сега пубертетът в мен говори: животът е гаден. Цял ден вървях из града, като сънуващ будни сънища човек, едва унесъл се и жестоко разбуден от немската си овчарка. Жестоки животни.
И все пак само жалки спомени за любимото ми куче, което ми беше отнето, все още се рееха из главата ми. Много бих искала да съм по- често на село за да го виждам. То не беше немска овчарка, а черно коли. Според мен кучетата не са чак най- добрият приятел на човека, не можем да ги осъдим на това, но за човек, който няма нужда от хора, или по- точно не иска да има нужда, кучето е изборът. Усетих как продължавам да мразя хората.
Чак вечерта ми се намери работа. Моят най- добър приятел щеше да излиза с компания приятели. Не ги познавах, но това едва ли имаше значение за момента. Смятаха да се чудят какво да правят цяла нощ, докато родителите на момчето ги нямаше и аз трябваше да гледам малката сестра на приятелят ми по негова молба:
- Моля те, много те моля!- каза той.
Аз седях и го гледах все едно исках да му кажа: "За какво ме молиш въобще? Знаеш, че ще се съглася." Вместо отговор аз наклоних глава на ляво, защото вече нямах сили да я държа изправена. Сестра ми беше права, че това изглежда ужасно отстрани. Тя винаги е права.
- Благодаря! Знаех си, че ще се съгласиш!
Бях много уморена за да си отворя устата. Уморена от какво? Цял ден се бях разхождала … няма значение.
Излязоха. Къде е това дете сега? Трябва да е някъде из къщата. В един момент, когато все още седях и дори не бях започнала да се оглеждам за да я търся, сестрата на момчето излезе изпод една маса и седна до мен.
- Защо седиш така?- попита ме тя, а аз я изгледах мило, все още с усмивката останала на лицето ми от последната гримаса. Сега ми се прииска да си пеех онази песен, която изгубих преди време.
- Седя защото ме мързи да се мръдна. Имаш ли нещо против?- отговорът излезе от устата ми в един странен за мен момент, но ми хареса. Сякаш най- после се събудих.
- Какво ти е на ръката?
- Как го забеляза?
- Вижда се бинтът.
Имах желание да не се вижда.
- Хм.. жалко. Безуспешно прикриване. Няма да ти кажа какво ми е.
- Да позная ли?
- Въпрос на въображение. Ако нямаш въображение, значи си беден човек. Това е много важно.- детето легна на дивана и като се примърда си сложи главата в скута ми.
- Ти имаш ли въображение?
- Бих казала.
- Защо не каза просто "да"? Странни са хората, които казват "естествено", "разбира се", или за отрицание "как можа да си го помислиш"…
- Когато говоря, го правя бавно. Така съм спокойна и оставям всичко да си тече.
- Тогава ми разкажи нещо, както можеш най- добре. Нека е бавно. Измисли го сега. Каквото искаш. Може и страшно да е.
- Ако намериш по едно хубаво нещо във всеки герой, то приказката няма да е страшна, а интересна. Според мен трябва да се вземе и под внимание факта, че история, която не те ангажира с мащабността си, а просто ти показва друга посока, е по- красива от всяка друга велика митология. Но ако искаш да се отърсиш и да заживееш в един нов свят, то тогава ти трябва нещо, което да завладее целият ти ум, но не чак до там, докъдето е стигнал Дон Кихот.
- Кой е Дон Кихот?
- Той е…
Погледнах към детето и видях, че почти спи.
- … едно малко момиче като теб с руси коси и сини очи.
Детето заспа, или поне така мисля, защото и аз се унесох в нещо като красив полет. В главата ми се завъртяха мисли за какво ли не. В един момент се събудих от транса.
- Не… не искам да съм бавачка. Не точно тази нощ.
Наведох се над детето и казах.
- Можеш ли да лъжеш? Защото сега, докато спиш, смятам да изляза на вън, но не искам да знае брат ти, защото той е с две години по- голям от мен и ще ме убие.
Детето каза в съня си:
- На вън е зима…
- … да да… и е три часа през нощта. Именно.
Оставих я да си легне и излязох. Наистина беше зима и освен всичко валеше и сняг на парцали, но без вятър и беше приятно. Отидох към релсите, които бяха съвсем близо до къщата. Беше студено, хлъзгаво, цялата земя беше в сняг. Исках да видя тези релси, сякаш за последен път в живота си. Песимизмът ми беше прескочил границите на нормалното. Сякаш никога нямаше да бъда златната среда. Във всичко бях втора- сребърна. Една песен прелетя покрай мен и аз хукнах след нея. Зад мен се чуваше влакът. Аз пъхнах ръцете си в джобовете на черното ми палто и продължих по релсите вече по- бавно. Небето беше черно и чисто с много звезди. Чудех се къде е сестра ми сега, защото се сещах за нея, когато мислех за небето. Имаше хубава бяла луна, а въздухът беше свеж и студен. Нощта беше красива, за красиви мисли. И все пак не ви препоръчвам да правите това, което аз направих тогава.
Когато влакът дойде опасно близо, аз се отклоних от релсите. Пред мен се изправи Тя и аз си помислих от колко време не я бях виждала.
- Няма да продължиш, няма да минеш от тук.- каза Тя… заплашително.
- Аз не искам да минавам от тук.- отвърнах аз като повдигнах рамене. Моментното желание да мина именно от там, въпреки че не знаех къде води пътят, започна да расте у мен, защото забранят ли ти нещо, винаги нарушаваш забраната. Това е като инстинкт. Но защо трябва да се противоречи, след като всичко може да мине мирно и тихо и вътрешното ми аз пак да се скрие и да ме остави на мира отново само за около няколко часа.
- Чувствай се свободна да кажеш "не".
- Ами, да. Това и правя.- казах аз и щом погледнах към земята, която беше покрита със сняг, се замислих за нещата, които ни правят хора, и за тези, които ни правят повече от хора. Защото… понятието човек вече не е това, което било преди. Вече да си част от хората не е нещо, с което можеш особено много да се гордееш. Жалко, защото самите ние вече измисляме неща, които са по- силни и съвършени от нас самите и така… да си човек не е нищо особено. Това може само да ме натъжи, но щом в един свят, в който ние сме най- умните създания, и в същото време най- глупавите, то сама мога да се досетя накъде вървя. Напред по релсите. Защо снегът ме накара да се сетя за това? Нима този сезон на магията може само да ми припомни, колко обикновен е света, при положение, че само магията може да помогне на хората…

***

Тръгнах си по тъмната заледена улица право по пътя за дома.
- Знаех си, че ще мога да разчитам на теб.- каза приятелят ми, когато го срещнах на следващия ден.- Сестра ми никога не си е прекарвала толкова весело. Сега е навън, играе със снега и само пита за теб.
- Де да можехме всички да сме останали с толкова хубави впечатления от станалото.- казах аз, като се уверих, че тя може да лъже, въпреки че не бях получила твърд отговор през нощта.- Не съм направила нищо особено. Дори една приказка не можах да разкажа.
- Явно това няма значение.
- А ти как си прекара? Как са приятелите ти?
- Надявам се добре.- каза той и ми се усмихна. Така сме си го направили. Животните се разбират с един едничък жест, а ние само търсим как да си усложним живота. Дали наистина моят приятел би предпочел да се напива с приятелите си, вместо да седи с мен. Очевидно да… или просто не се е замислял за това, защото не е хубаво да делиш света около себе си на неща по- важни и по- маловажни. Най- добре е да не го правя.
Докато той беше при мен, аз се сетих за нещо, което ми се случи през есента, точно преди тази зима и ужасното лято, когато започна всичко. Тази есен мина неусетно и ако някога сте искали да се почувствате по- леки от перо, то знаете как аз се чувствам в по- голямата част от времето си. Понякога по тази причина не ям с дни. Но има и други начини това да се получи и аз знам няколко от тях. Това е разказ за единия…

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава шеста ]
22.04.2003