автор: Elven

Време ми трябваше да разбера, колко важни са малките неща. На всеки човек му трябва време.
И така вече започнах да обичам всяко едно от нещата, които нося на себе си. За пример мога да дам обеците си, които толкова много обичам и едва ли ще ги заменя за нещо. Та те си имат стойност за мен и мога да кажа, че вярвам в магията, която съдържат. Така и вярвах в магията на цялата нощ, която ми беше нужна да напиша един материал… след всичко това бях заспала пред компютъра и бях забравила да запиша работата си. На сутринта, точно когато започнах да отварям сънено очите си, видях как сестра ми се надвеси над мен и изключи компютъра.
- Какво направи?!- писнах аз. Много бързо се събудих и скочих на крака.
- Изключих нещастната машина. Сигурно цяла нощ е седяла включена. А и трябва да се научиш да записваш нещата, които правиш. Нека ти е за урок.
- Ти си луда!
- Добре. Изкарай си го на мен!
За момент усетих нещо глупаво в цялата история. Пак…
-… сменяш темата! Не го прави!- изцириках аз. Вече бях забравила за факта, че още една нощ ще се блещя към екрана, за да направя материала, започвайки от самото дъно. Не че ми пречи това, но все пак предпочитах да гледам хубави филми през нощта.
- Хайде де! Не виждаш ли, че си ядосана… изкарай си го на мен!
- Това не е честно! Ти не си виновна! Няма да го направя!
- Какво те спира!
Вече и двете крещяхме. Някой беше постигнал целта си.
- Ох… няма смисъл.- за момент се успокоих. Проблемът не е в нея, а в мен. Аз винаги го търся там, някъде на дълбоко в мен, защото той е там, проблемът…
- Проблемът…- прошепнах аз.- …проблемът не е в теб. И няма за какво да си го изкарвам на теб. А и да викаме има още по- малък смисъл.
Седнах на пода в средата на стаята. И двете със сестра ми обичахме това място повече от всеки издигнат стол в къщата. Не знам за нея, но аз се чувствах по- близо до себе си там… по- ниско. Нямам никаква представа защо.
- Замисляла ли си се, кое е първото: дърветата в града, или самият град?- започна сестра ми. Тя седеше права и гледаше любопитно към мен.
Ако вървиш из парка на някой град и гледаш колко много дървета има там, големи, малки, средни… но в един момент се замисляш, че и те и градът са там откакто се помниш. Кой е бил пръв? Представяш си как хората строят града и специално оставят място за градината, където след края на всичко започват да садят дървета. Глупости!
- Природата е първа. Винаги е било така.- казах аз.
- Разбира се.
- Каква е връзката?
- Задължително ли е да има връзка?
- Ами, да. Точно в този случай на жестокост от твоя страна… ДА!
Очаквах отговор. Нямаше да го получа скоро. Винаги обаче съм имала чувството, че сестра ми знае какво мисля, как го мисля, защо го мисля… знае всичко. Защото винаги всичко и казва… естествено. Защото ми е много близка. Рядко тя ме слуша и ми дава съвети. И тя както всички други мислеха само за себе си и своите неща… но поне не се чувствах глупаво като и говорех, защото тя никога не ме гледаше, сякаш не иска да ме слуша.
Рано или късно аз и казвам всичко, защото вярвам в правилото, че човек трябва да има вяра само в едни хора: тези, които нямат абсолютно никаква печалба от загубата му. Тези хора са роднините му. Сестра ми беше пример за такъв човек… тя сякаш нямаше нужда от нищо и това й помагаше да ме слуша. Колкото и да изглеждаше като съществото, на което винаги съм искала да приличам, тя беше като сянка. Понякога играеше театри и други неща. Водеше се по това, че животът бил театър, а ние сме били актьорите. Не… тя не приличаше на мен … аз се целях към нещо друго.
- Мирише ли ти на нещо?- попитах аз. Вече не ми се мислеше за вътрешните борби на хората.
- Да.. мисля, че има сладки във фурната.
- Тогава защо мирише така… толкова много?
- Не знам.
Сестра ми изглеждаше толкова незаинтересована. Отидох да погледна. В кухнята имаше ужасно много пушек, когато отидох там. И сега е моментът да ви кажа, че принципно съм много невнимателен и разсеян човек… ако не сте го разбрали до сега… ще го разберете след няколко секунди.
- Тук нищо не се вижда.
- Отвори прозореца тогава… да излезе дима.- каза сестра ми без да и мине нищо друго през ума, освен това, че евентуално всичко ще се умирише на сладки.
Все пак, вместо прозореца аз отворих фурната, която съвсем неочаквано ми гръмна пред лицето. Не съм много сигурна, че сте очаквали да прочетете точно това, но бъдете сигурни, че и аз не очаквах да ми се случи.
Ако мога да ви върна няколко месеца назад… Един ден се ядосах ужасно много докато пътувахме за един от големите магазини в града. Изобщо не помня причината, помня само следствието. Щом колата спря аз пуснах нервите си на свобода и ударих прозореца на колата с всичка сила. Без да се усетя го счупих и в паниката издърпах ръката си обратно. Резултата беше ясен. Сега ръката ми все още не беше зараснала, когато печката гръмна. Аз паднах назад, а сестра ми притича до кухнята и влезе в облака дим. След малко въздухът беше чист и всичката мръсотия се рееше извън къщата. Само в моята глава все още се чуваше ужасното бумтене. Бях покрила лицето си и се чувствах горе- долу жива.
- Е? Как беше преживяването?
Мълчание. Тя ме гледаше в очите. Стана и мъчно. Беше тъжна. Аз изглеждах много окаяно, сякаш си бях най- безпомощното същество на света.
- Ти…- започнах аз.- ти… изобщо някога да си пекла сладки?
- Да. Но изгоряха. Ти най- добре би трябвало да знаеш това. Видя го отблизо.
- Защо го направи?- това си беше въпрос най- на място.
- Ами… мисли. Тези щастия, малките, те са най- нужни на хората. Едно време те са били толкова важни, колкото е била природата, колкото са били по- важни дърветата от сградите. Сега кой го е грижа за всички тези маловажни неща. Но важното е, че само тези малки щастия са по джоба на всеки, зависят от съвсем малките усилия на хората.
- Не разбирам.. нищо не разбирам.
Тръгнах да се изправям, обаче не стигнах до края и пак седнах. Не бях усетила болката, докато все още бях в паника. Ръката ми беше на каша. Едва сега я усетих. Раните от злополуката със стъклото се бяха отворили, а освен това беше изгоряла на три места.
- Не може да бъде! Не може…
- Извинявай…
- Ама ти си знаела… знаела си, че сладките ти са… "заредени".. имаше шанс да запалиш къщата…
- … но не я запалих, нали.- прекъсна ме тя съвсем спокойно.
- Стига си предизвиквала собствената си съдба! Виж какво направи с моята! Тя е винаги готова за такива като теб!
- Мисля, че ти дойде ободряващо.
- Ободряващо!- простенах аз.- Ободряващо?
Така повтарях доста дълго време, но май само аз гледах на нещата като изгаряне на част от тялото ми. Сестра ми си мислеше, че ме пречиства. Толкова много действия за нещо, което беше толкова просто. Изправих се и както държах с дясната си ръка пострадалата друга погледнах сестра ми, която също беше изправена, в очите. За момент си помислих, че сестра ми ме мисли за бавноразвиваща и за нея е било нужно да ми изгори ръката за да ме накара да проумея някаква нейна приумица… "малките неща са най- нужни на хората".. дрън- дрън…
- Прави каквото искаш.- бяха следващите й думи.
- Не разбра ли, че аз искам от другите хора да ме слушат когато им говоря, а не да се месят, когато не съм ги молила? И не искам да ме пускаш в взривоопасна кухня… просто ей така… Аз съм ти сестра все пак!
- Твоя воля.
- Не става дума за воля! Това, че първо ми изгори ръката, а после ме пускаш на "моя воля", не е по правилника.
Тя нищо не каза, а само си гледаше в земята.
- Стига. Не мога да повярвам, че хем те е грижа за мен в един момент, а в друг не. Повечето го наричат пубертет. Ти как ще го наречеш?
- Никак.
Аз издадох жален звук.
- Поне няма ли да ми кажеш, защо ме изгори?
- Ако ти кажа, че е било опит, който ни накараха да направим в училище?
- В края на лятната ваканция сме.
- Въпрос на интерес. Съжалявам, Елт.
Сестра ми ми изгори ръката със сладките си и каза, че е въпрос на интерес. Дано да е свършила опитите си с мен. В един момент, като всеки друг човек, тя изглежда загрижена, но защо никога не ми дава точен отговор… дали наистина е? И все пак, това е сестра ми. Оправдавам я и винаги ще я оправдавам, защото в главата й е каша. Онези приказки за малките щастия… ах, как ги мразя. Цял живот ще си ги набивам в главата. Защото… обичам точно това в децата… ако мислят за бъдещето, те мислят само хубави неща… това се наричат мечти.. а възрастните, можем просто да ги отпишем, защото ако ще мислят за нещо, то ще бъде за пари и кариера, а тези, които все още се опитват да бъдат деца, ги гледат на криво.
Безсънието, клаустрофобията и всички други неща са си мои проблеми. Не искам да замесвам никой в мислите си, в целите си, в пубертета си. Ако някой иска да каже нещо, да го направи, но аз не променям решенията, които съм взела, просто ей така! Дори когато собствената ми сестра ми гори ръката като ми прави капан с изгорели сладки! Преди исках хората да ми обръщат внимание, да ме слушат и т.н. … какво по- хубаво има от това, да те оставят на мира, докато не разбереш сам какво искаш. Така няма опасност да ги нараниш по някакъв начин. А и те не искат да ме слушат… ясно. И все пак, ако веднъж те оставят и ти изведнъж започнеш да имаш нужда от приятели… хм… еми няма да стане.
А и няма за какво да е загрижена сестра ми. Това, че се опитвам да правя реформи в себе си, не води до огромни промени в околната среда или нещо такова. И все пак пътят е доста дълъг, но поне знам какво искам със сигурност: бинт, Дефламол, малко памук, може би и… ох, време за да си направя материала.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава четвърта ]
15.04.2003