автор: Evensteel

Отново за двамата ангели

Беше три часът сутринта. Двамата играеха шах вече 15 часа. Мъж и жена, седнали от двете страни на шахматната дъска, залагаха капани един на друг.
- И сега какво? Какво мислиш да правиш? - попита Азарел.
- Аз? Ами смятам да играя шах. - отговори той. - Защо питаш? И без това знаеш отговора,Ази.
- Мисля, че е придобит навик от човеците, с които общувам - каза тя и разпери криле.
Керигън я погледна. Стоеше там срещу него, подпряла замислено глава на дланите си, а белите божествени криле лекичко потрепваха. Това беше признак, че тя усилено мисли.
- Забелязала ли си, че откакто общуваме като тях започнахме да се разбираме все по-малко. Беше права, че хората се губят в думите си.
Азарел премести една фигура и усмивка цъфна на устните й.
- Винаги можем да общуваме и по нашия си начин. Исках само да се поупражняваме в контактуването с тях.
Керигън се замисли върху следващия си ход. Сега беше ред на неговите крила да потрепват.
- Ази, обичам те!
- И аз те обичам, Кери!
Тишина. Само огънят в камината пращеше тихо. Спокойствие.
Азарел отпусна тялото си в дълбокото кресло и съсредоточи вниманието си върху мъжът срещу нея. Ужасно много го обичаше. Той нервно прокара пръстите си през косата си, намести очилата си и отново се замисли.
- Колко езика знаеш вече, Ази? - попита внезапно той.
Азарел потръпна все едно я бяха хванали на местопрестъплението.
Керигън само се усмихна. Знаеше, че тя го наблюдава. Нали беше ангел все пак. Имаше способности, различни от тези на хората.
- Ами... петнадесет. Не!Шестнадесет. Покрай последния ми човек научих шведски. Интересно беше.
- Шведски, а? - Керигън недвусмислено се подхилкваше.
Азарел възмутено разпери криле.
- Керигън, понякога си толкова... човек!
- Знам, мила. Затова ме и обичаш. Май забравяш, че бяхме хора преди известно време.
"Няма как да забравя." - помисли си тя и замислено погали леко заобления си корем. Животът в него се размърда лекичко.
Керигън се втренчи в нея. Стана бързо, отиде до нея и я прегърна.
- Знаеш, че всичко ще е наред. Нали, Ази? То е добре. Не се притеснявай.
И Керигън ги обгърна с крилете си.
Тишина. Спокойствие. Тихо изпращяване откъм камината.
Мека светлина заля стаята. Двамата се пренесоха мислено на зелената ливада където се срещнаха отново след толкова животи. Цветя навсякъде. Крилете им се вееха леко зад тях. Тишина. Поглед. Леко докосване на ръцете. Радост. Обич. Нежност.
Часовникът удари четири. Изведнъж огънят в камината започна да гасне.
- О, Керигън! Детето умира! Трябва да отидем при него!
Двамата бързо излетяха и мигновенно се озоваха в студена и неприветлива болнична стая.
На леглото лежеше бледо и изпито дете. Почти се губеше сред белите болнични чаршафи. Около него се суетяха лекари и сестри.
Азарел и Керигън леко приседнаха от едната страна на леглото.
Болното детенце втренчи поглед в тях. Само то можеше да ги види.
Азарел нежно се усмихна и внимателно го погали по главицата.
Майката на детето се щураше като обезумяла пред вратата на стаята. Плачеше без глас, крещеше в душата си, раздираше се на парчета. Бащата седеше на пода и беше заровил лице в шепите си.
Азарел наблюдаваше мълчаливо и очите й се напълниха със сълзи. Мъжът до нея мълчаливо я прегърна.
- Кери, ще имам нужда от помощта ти този път.
Керигън изненадано я погледна, но след това се усмихна и само кимна,
Детето гледаше уплашено. Очите му внезапно за затвориха и остър писък се разнесе от стоящата наблизо машина.
Лекарите се засуетиха още повече.
Майката се свлече на пода, а бащата се спусна към нея.
Азарел и Керигън видяха прекрасната малка душица, която се отдели от тялото. Тя ги гледаше усмихната.
Азарел се издигна и с крилете си внимателно я обгърна. След това Керигън обви със своите любимата си. Светлината изникна като водопад. А малката душица в този светлинен пашкул се смееше.
Долу лекарите отачано се мъчеха да върнат към живот бледото дете. Майката пищеше, бащата плачеше.
Една от сестрите също се разплака. Лекарите преустановиха реанимацията. Всичко беше свършило. Душите тежаха, а мъката владееше сърцата.
Майката виеше от болка.
В този момент Керигън се усмихна на мъничката душа и божествен глас се изля:
- Не ти е дошло времето, детенце!
И нежно го целуна по челото.
След това Азерел погали нежната главица и притисна детето силно към себе си.
- Живей, миличко! Ние ще те пазим!
Сладурчето усмихнато кимна, помаха за сбогом и мощен лъч светлина се отдели от пашкула. Подобно на меч се впи в измъченото телце долу.
Апаратът започна отново ритмично да отчита пулса.
Луда радост настъпи сред болничния персонал. Сълзи се стичаха по бузите. Но как... как е възможно това?
Майката невярващо клатеше глава. Бащата се опитваше да обясни.
А в тази всеобща лудница детенцето отвори очички и тихо се усмихна.
Видя ги да излизат от стаята, а крилете им се вееха зад тях.
Майката седеше все още на пода. Вдигна глава и помисли, че видя два прегърнати ангела, които завиха зад ъгъла. Изправи се и се затича след тях. Там имаше само болничен персонал. Тя трескаво се оглеждаше.
Полудяваше ли? Усети нечие нежно присъствие като приятелкса прегръдка.
Усмихна се и се затича обратно при детето си.