автор: new-born

Да крещя безспир,
да падна от умора,
а после земята да преплувам,
края на света да достигна.
Мечтая
докато ръцете си безумно притискам
отчаяна
от безразличието на всичките около мен.
Отнася ме вятъра сякаш
за да ме върне разпиляна
в тялото ми,
отдавна от студ вкочанено.
(Блъскат се
блъскат се
и път не намират
мислите скоро родени.)
Качвам се в автобуса,
телата ме смазват
очите безизразни
в кожата се вдълбават..
Някой някога бе казал,
че непознатите
са просто бъдещи приятели.
Вярвах го, а сега просто се смея,
падайки...
докато те безжалостно минават през мен.