автор: Elven

Реших, че е крайно време да подредя библиотеката в моята стая, когато се прибера в къщи. И ето сега, седях по средата на стаята и гледах с любопитство многото книги.
- Ще ми отнеме векове… - помислих си аз. Много песимистично.
В един кратък момент си поех дълбоко глътка въздух и усетих странно чувство, което мина по гърба ми. Сякаш ми стана студено посред лято, все пак навън беше повече от тридесет градуса, за съжаление. Чух странен шум и се обърнах да видя какво имаше зад мен. Там си бях аз. Все едно се оглеждаш в стъкло: стената и вратата на стаята се виждат през теб. Седях и се усмихвах. Какво говоря? Не бях аз.
- Реших, че е време да си поговорим на четири очи, не само на две.- каза Тя.
Аз продължих да си стоя, вперила поглед в междуочитето й. Повдигнах вежди и я погледнах с поглед, сякаш исках да кажа: "Какво ме занимаваш с глупости?", но не го казах. Тя разбра това. Не се знае обаче дали заради погледа или заради нещо друго.
- Как мислиш?- попита Тя. Ама че работа… ако това бях аз трябваше да зная как и какво мисля.
- За какво си ми?
Аз поклатих глава докато казвах тези думи. Вече не бях толкова изненадана и все пак ми се искаше да се махне по-бързо. Спрях да и обръщам внимание и Тя се засегна. В резултат на това реши да ми докаже важността си, както правя аз почти винаги с другите хора. Както си се въртях из стаята, Тя започна да ми изниква пред очите.
- Всички имат нужда от вътрешен глас.- говореше Тя.- Ние винаги мислим по- трезво. И всички имат вътрешен глас, но никой не го вижда.
Лошо. Най- дълбоките съмнения на съзнанието ми се оказаха верни. Аз наистина съм луда.
- Но лудостта е щастие, което само лудите познават.
Тя чете мисли.
- Умен трик.- казах аз. - До кога ще останеш? Или това го избирам аз?
- А, да. Изборът. Искам да знам нещо за теб, което и ти не знаеш за себе си. Сега ще го решиш, на място. Оптимист или песимист?
За всичко е виновна глупавата библиотека.
- Трябва ли? - попитах аз. - Нека е песимист. Те са по-щастливи.
- Какво? Защо?
- Защото, когато очакват нещо по-лошо и щом стане по-доброто, се радват, а не се разочароват като оптимистите, които винаги мислят по-хубавото, когато се случва по- лошото.
- Грешни мисли на объркан човек. Но нека е така както ти искаш. Аз мога да бъда пряма с теб. Нека е песимистът.
Тя изчезна. Това беше избор, чието моментно и по- нататъшно развитие зависеше само от мен. Все пак, може би, хората наистина се изграждат като личности и подреждат мислите си още през пубертета и е време да обърна малко внимание на това. За избора на песимиста не знам дали беше грешно решение. Почувствах се по- зле… сега светът изглеждаше по- черен. Загубих песента, която звучеше в обърканата ми глава, преди всичко това да започне. Объркана или не, тогава тя беше по- лека, а сега тежеше и не мога да кажа, че е от повече мозък. "Нека е песимистът"… какво щях да науча от това?
Реших, че е крайно време да… да си подредя библиотеката.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава втора ]
12.04.2003