Край стената на нашия плач,
от устата на твоята истина,
шепа изповед слушах по здрач
и видях те – чаровно разлистена.
А косата ти – кротко море,
на гръдта ми спокойно се плискаше.
Аз мълчах и ми беше добре,
и съзнах, че това ми се искаше –
да си близо до мен,
или в мен
и с любов да прогонваш прокобите,
дето тегнат над нашия ден,
над съня ни проклет и
в утробите…
Ала ти все мълвеше за друг,
за човека на прежни терзания,
нявга минал край теб, после тук
те захвърлил –
ненужно създание...
Многоструйна позната тъга
стегна моите фибри изстинали.
И, не зная защо,
но сега
пак се връщам към твоето минало…
Край стената на нашия плач,
от устата на моята истина,
ти блещукаш в сребристия здрач –
благородна, добра,
но измислена…