автор: Elven

Когато бях малка пътувах с влак всяка седмица, но сега вече не го правя. И трябва да си призная, че ми липсват всичките тези години, месеци… моменти, когато съм пътувала сама или с някой друг.
И все пак не е само заради пътуването, да промениш обстановката, хората или просто да бъдеш сам, докато земята се движи под краката ти… може би е заради самата гара и всичките тези влакове, които носят спомените от град на град, а понякога и по- надалеч.
И сега, в един от всичките тези, многото вагони, които правят влака да изглежда толкова величествен, аз се бях настанила за дълъг път с един мой приятел. Тогава все още никакви мисли не ми се въртяха в главата… и по- добре, но не беше за дълго.
- Книга ли четеш?- попитах аз.
- Да.
Точен отговор. Ще го оставя за малко да си чете книгата.
Влакът тръгна. Започна тази хубава мелодия, раждаща се от ритъма на колелата на вагоните, удрящи се в релсите. В главата ми се зароди една песен. Опитах се да я хвана, но сега не успях. Обичам всички тези красиви звуци от стария град, далеч от магистралите и колите, пушещи бензин, далеч от самолетите, корабите или обикновените автобуси. Този звук на влака е част от сънищата ми, свързани с детството. Също както рано сутрин гугукащите гълъби в родния ми град. Не знам защо, но песента на гларусите също е там… някъде из спомените в съзнанието ми, вярвайки, че разбирам за какво…
- Грачат?- бях възмутена.
- Именно.- с това негово изявление ще го запомня. Тези птици могат наистина да издават красиви звуци. Естествено зависи от това как го възприемаш, защото веднъж запомниш ли го с нещо красиво, всичко може да ти се стори романтично, хубаво и, ако искаш дори, унасящо те в дебрите на мисълта за нещо по- добро.
Имахме един час докато стигнем там, на където бяхме тръгнали. Или по- точно ние се връщахме. Песента пак се завъртя в главата ми и прибяга пред очите ми. Но не е задължително всеки път, когато се събудиш, да казваш, че спешно ти трябва едно миене на зъбите. Не знам колко процента от хората го правят, но хайде да не отваряме темата за процентите. Не можах да хвана песента.
- Погледни! Какво виждаш тук?- попита той. Или поне така ми се стори.
- Моля?- така ни учиха да питаме, когато бяхме малки… не "Какво?!" или "А?!" или… да, няма значение.
- Това е тест във вестника.
- Не чете ли книга до преди малко?
- Да.
- Добре.
За момент си помислих, че съм мислила твърде много.
- И какво за теста?
Дълга пауза.
- Какъв е теста?- повторих аз.
В първият момент изтръпнах. Помислих, че и той както всички останали са спрели да ме слушат. Много е заразно и е изключително лош навик. Никога не те слушат, а понякога, когато ти се стори, че са те слушали, се оказва, че наистина само ти се е сторило. Може да се дължи на дълбоко съсредоточаване в нещата, които интересуват само и единствено тях, но поне трябва да се положи малко усилие… съвсем малко, за да покажеш уважението, което човекът до теб заслужава. А ако не го заслужава, тогава е въпрос на учтивост, която на хората днешно време им липсва.
- Забрави теста. Отказах се.
Това беше другото. Ако си забравя мисълта или ако не желая да говоря за нещо, просто прекратявам разговора и оставям нещастния си събеседник в очакване, както останах и аз самата в този момент.
- Нечестно същество.- казах аз, обръщайки поглед надолу. Усмихнах се също, защото наистина обичах този човек и каквото и да правех не можех да го приравня на равно с другите хора. И може би най- големият ми страх някога е бил, да не ме остави, защото той наистина беше добър приятел. По- точно: той беше идеалният ми съвършен приятел. А да има такива хора по света сега е рядко срещано… сега в момента бих казала, че това е нещо нужно, красиво, неповторимо и прекрасно, когато е хубаво… отношението… и взаимно.
- Обичам като се замислиш по средата на разговора… и мълчиш, докато не чуеш ехото в главата си, ехото от речта на човека, който се опитва да ти привлече вниманието. Започвам да се чудя за какво мислиш, за какво толкова мислиш. Но ти никога не ми казваш. Губиш мисълта в скоростта на потока.
Потока… потока… Това той ли го каза или ехото греши. Звучеше като мен. Има нещо вярно в това, че с каквито се събереш, такъв ставаш.
- Каза ли нещо? Останах с впечатлението, че разговорът е приключил.- започнах аз.
- Не. - усмихна се той.
Явно все пак не беше казал нищо. Отпуснах се на седалката. Странното беше, че в купето бяхме само двамата, а седяхме един до друг, вместо да се възползваме от мястото. Просто не можех да се отделя от него. Там все още беше онази песен и се опитвах да я хвана. Не можех да преценя дали той ми пречеше или помагаше, но знаех със сигурност, че беше оставил вестника и се бе забил отново в хубавата си книга. Вярно, че не е хубаво да се чете в кола или във влак, но той я беше захапал и не я пускаше. Да четеш книги си е удоволствие и помага за развитието на фантазията. Точно тогава ми дойде онази мисъл. Дали с нея щях да хвана песента… не знам.
- Дали ще мога да стана по- добър човек?- попитах аз.- Ако бих могла просто да опитам, да съм по- малко агресивна, по- малко злобна от другите, да правя добрини… дали ще успея?
- Може. Опитай.
Защо пък не? Отговорът му беше очевидно незаинтересован, но аз и не можех да очаквам повече от него.
- Ще те оставя за момент.- казах и излязох от купето.
Отидох до прозореца и го отворих. Скоро щяхме да стигнем. На вън по пътя имаше птици и всички пееха своята песен, а моята все още прескачаше от звук на звук, от нота на нота, от мисъл на мисъл. Нещо ми липсваше. И все пак знаех, че гларусите не грачат.
Когато стигнахме до гарата влакът спря малко по малко, вятърът в косата ми утихна, а приятелят ми доброволно събра багажа.
- Никаква помощ не мога да очаквам от теб.- каза той, засмя се и тръгна да излиза.- Да не те забравя тук. Хайде, идвай.
Огледах се отново през прозореца и когато протегнах ръка, хванах един лист хартия, летящ свободен във въздуха. Хващайки го, хванах и песента, красива както никога до сега, сякаш всяка птица и беше дала по нещо. Красива, обаче за жалост само в главата ми. На гарата имаше момче на колело, но не го караше, а беше спряло зачетено в една книга. Не беше много по- голямо от мен. Точно в този момент сякаш целия свят четеше нещо, мисли владееха всеки ум и размисъл беше обхванал всяко съзнание. Никой не гледаше към мен. А аз, бързайки за да настигна приятеля си, държах хартията в ръка и не оставях мисълта за книгите. Бях толкова в нея, че чак с риск да падна някъде и да си счупя нещо.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава първа ]
12.04.2003