автор: alauda

Вървим с Кирчо и Божидар през тихите горички в подножието на хълма, слънцето се процежда право пред нас по пътеката и хвърля весели отблясъци между листата. Божидар току се навежда да вдигне някоя буболечка, определя я на латински, мърморейки си неразбрано под нос, и я пуска да си върви по пътя.
От време на време изскубва внимателно някое растение и с Кирчо се съветват дали да го сложат в хербария. Аз слушам и попивам – птиците може да ги знам, но за бръмбари и растения не ме питайте. Е, познавам някои билки, колкото да си набера чай за през зимата, но съм далеч от тънкостите. А насекомите и тях толкова ги знам – но поне не пищя, когато в косата ми се заплете заблудена богомолка, или пък ме полази паяк.
Приятно е да се разхождаш с хора, които са толкова далеч от дивотията на света, като тези двамата. Ужасно се дразня, когато например група софиянци се качат на Витоша и почнат да си приказват за предаванията, които са гледали по телевизията. Пред тях са се ширнали да кажем склоновете на Плана с меките горички и реещи се над тях с възторжен крясък мишелови, или пък крачат из Бистришкото бранище и прескачат повалените смърчове, но друго на ум не им идва, освен да обсъждат поредния гост на Слави. Аз пък с огромна радост бягам от нашия дребнав градски свят, забравям го, оставям го зад себе си. Изключвам си телефона и си прибирам часовника в джоба. Знам, че по-късно ще дойде време да ги извадя (тъжно време), но засега времето е мое.
Времето е наше, докато изследваме тези чудесни горички от келяв габър. Не бързаме, можем да скитаме, колкото си искаме. Даже и да замръкнем, чувалите са с нас.
По-щастлива и спокойна няма как да бъда, когато съм с тези мои мили приятели, на които може винаги да се разчита за помощ, за някоя разсипваща шега или за обсъждане на важни птичарски и други въпроси. Брат ми беснее шеговито, че не можело аз да излизам така по пущинаците с двама ергени, трябвало първо да минат на изпит при него. Защо ли всъщност – то и аз съм си стар ерген – така че много добре сме се събрали!
Кирчо го познавам отдавна, но не знам кой знае колко неща за него. Той рядко говори за себе си, защото обикновено е зает с други, по-важни теми – поредната издънка на министерството, глупостите на РИОСите или миграцията на белите щъркели. Божидар пък обича да разказва истории за наши познати и да ми ги разкрива в най-необичайна светлина. Например хора, които никога не бих заподозряла в скандалджийство и дребнавост, в разказите на Божето изведнъж се превръщат в ужасни мърморковци. Той преувеличава, разбира се, и го прави по такъв начин, че сойките пред нас излитат с панически крясък – явно нашите диви изблици на смях им докарват тръпки по гърба. Кирчо понякога се възмущава от безразборното окарикатуряване на научни величия и изважда от нафталина някоя пикантна история от студентското минало на Божидар. Натрива му носа с нея, при което Божето отвръща: “А помниш ли ти как се беше заключил отвън в оня дъжд?” Или: “Я не си отваряй устата много-много, да не разкажа за най-голямата ентомологическа издънка на всички времена!” Кирчо бърза да смени темата и двамата почват да обсъждат някое трето, неприсъстващо лице. Ох, не смея да си помисля какво си говорят за мен, когато не съм наблизо!
Кирчо е слънчев човек, мил, обаче понякога ми е неразгадаем. Често се случва да се взира в мене, сякаш гърбът ми е прозрачен и някъде зад мене започва хоризонтът на друг свят – а друг път ме наблюдава, както аз понякога съзерцавам камъчетата по морския бряг. Все едно се чуди какво съм и откъде идвам. Струва ми се, че сме се срещали в предишен живот, когато земята е била още млада. Не смея да го попитам дали вярва в тези неща.
Слънцето пада полека и дългите сенки ни напомнят, че трябва да пристъпим към следобедната закуска. От много скитане човек огладнява и започва да си мисли за кутията с картофена салата в раницата. Тая картофена салата сме я разнасяли цял ден и май вече и е време да я ядем – преди да е станала годна за консумация само от мравките. Излизаме горе на равното, сядаме направо на топлата земя, опъваме леко изморени крака…Пред нас слънцето разхвърля над гората цветни отблясъци, облаците ги отразяват, а после ги чуваме грокнати и възхвалени в неудържимите песни на славеите. Кирчо ми закичва стрък мъртва коприва в косата и казва: “Хайде, фейо, искаме един залезен танц.” Танц ли – с тези картофи в стомаха не мога да се помръдна. По-добре да тръгваме полека и да си търсим място за нощуване.
Другият склон на нашия уютен баир е също толкова богат на всякаква флора и фауна. Налага се да си намерим място, където те не са толкова изобилни, за да опънем стана. Божето си намира рядък вид пеперуда и почва да я снима от всички възможни ъгли, докато все още има светлина. Пеперудата се наслаждава на вниманието и заема най-фотогеничните си пози. Усещам, че лицето ми е червено от залезната светлина и затварям очи срещу слънцето. Полезно е за зрението да се гледа срещу слънцето. А и за душата е полезно залезът да грее в нея. Чувам, че и Кирчо вади фотоапарата. Ах, тази пеперуда – същинска Анджелина Джоли сред пеперудите – камерата я обича! Мен ме няма, двамата ми приятели са погълнати от снимането и аз се превръщам в мъгла. Чувството е щастливо. Всъщност истинските приятели са тези, с които можеш да се почувстваш сам.
“Хей, девойко млада, я се обърни малко към мене.” Щрак! “Нали знаеш, че и ти си природа. Прекрасна. Слънчева невяста. Божидаре, виж слънцето как я прегръща.” “Кире, май е по-добре да ги оставиш насаме, а?” Отварям очи точно колкото да видя залеза върху лицето на Кирчо.
Вечеряме, настъпва астрономическият полумрак и два чухала се надпреварват да възпяват нощта. Тя ще е светла – почти е пълнолуние. Луната се издига полека и с достойнство над главите ни, огромна и великолепна. Изтягаме се мързеливо и поглъщаме уханието на тревите, Божидар се впуска в поредната си история и се смее, смее, докато си припомня подробностите, и ние не падаме по-долу, макар че вече ни се спи и очите ни се затварят. Накрая самият Божидар клюмва, увива се в чувала и заспива с гръб към нас, свит като котка. Лека нощ, сладко сънче! И ние пристъпваме в обятията на Морфея, защото утре ни чакат още пътеки неизбродени, трябват ни сили.
Само че тази Луна прекрасна – колкото прекрасна, толкова и досадна. Нали има една отвратителна песен, в която се пее “Луната ми блести, не мога да заспя”. И аз не мога, залезът ми е още в ума, а също и дългият ден, пък и тая песен е като конска муха, не мога да я изкарам от главата си. Ставам тихо и отивам при една скала, надвесена като ръб на склона, посядам на нея и провесвам крака. Вече не се чуват чухалите, май са си легнали – блазя им! Само щурци проскърцват тук-там из сумрака. Луната е техният прожектор, и те концертират, те са звездите на нощта, талантите на гората. Но няма кой да ги снима или да ги запише. Усещам, че и аз си жужа нещо под нос, и че съм разперила уши и очи за звуците и цветовете на нощта. Ами да, защо ли да спи човек – толкова мир има в този самотен мрак, вечността е някъде наблизо – ей зад ония храсти може би, и небето е близо…Скалите и те като Божидар разказват истории от древни времена, тихо, тихо шепнат в ниските треви, само да ги слушаш, и ще те приспят. Слушам.
И чувам една тиха усмивка зад гърба си. “И луната те обича, слънчева невесто! Жалко, че това не мога да го заснема.” Кирчо присяда, хваща ме за ръка и слага в шепата ми едно гладко камъче. Той си знае, че имам слабост към камъняците и винаги ми намира някакви интересни екземпляри. Пак е тихо, Кирчо се взира в мене, но мен ме няма, аз съм слънчева невеста, мястото ми не е под луната. Затварям очи срещу нея – сигурно е полезно за зрението да гледаш срещу луната – или не? Все едно, за душата е полезно. Усещам нещо като целувка върху косата си, поглеждам, Кирчо го няма. Закичил ми е една иглика, златна, светла, жълта. Знаете ли, че жълтите цветя са слънчеви лъчи, посадени в земята?
На сутринта тръгваме с песен през трънаците. Драките явно са особено привързани към нас, защото не щат да ни пускат да си ходим! Откопчваме се с минимални загуби на кръв и продължаваме напред, напред, към новите места, скалите, пропастите, където на човек му се иска да застане на самия ръб и да скочи, за да види какво ще стане. Може пък да разпери криле? Май досега никой, който се е престашил да го направи, не е успял – но знае ли човек? На Кирчо не му харесва идеята да събира тленните ми останки долу по камъните, но Божидар отбелязва, че от друга мястото е хубаво за поклонения. Естествено Кирчо предлага веднага да бутнем Божето от някоя особено висока скала и после да си идваме на поклонение, колкото си искаме. Мястото наистина е хубаво. Божидар измърморва:”Абе аз отдавна да съм се отървал от тебе, ама не ми се ще да оставям Светлето вдовица, още е млада.” Ха! Кирето бил женен. Не е ли странно колко малко знае понякога човек за приятелите си? Кирчо усеща погледа ми върху гърба си и вдига глава – в този момент аз поглеждам към облаците. “Кирето може да го бутнем по урвата, но Божидар – не! Че кой ще ни определя растенията?”
Това ни напомня, че трябва да закараме Божето до неговото село. Чака го работа, горкичкият, и през остатъка от деня ще скитаме без него. Надуваме музиката в колата и се отправяме към село Леснек покрай бързоструйната река Леса. Слънцето си играе с веселите и вълнички, гъделичка ги и подскача с тях. Кирчо ми се усмихва: ”Сега, слънчева невесто, отиваме право в драките, а после ще катерим скалите над лесовския извор. Възражения?” Няма. Щом е за драки и скали, винаги съм готова!
Божидар посърва, когато минаваме покрай ръждясалата табела с надпис “Леснек”, килната леко над шосето. Тежка е съдбата на заетите хора, ех. Ръкуваме се, сваляме багажа. “Пак!” отсича Божето, махва ни още веднъж за довиждане и затръшва дворната врата зад себе си.
С Кирчо се споглеждаме без думи и се отправяме към нови предизвикателтсва. Ура за скитническия живот, за Божиите кукувици, за волния вятър в косите, за скалите, за птиците – “и за слънчевата невеста”, допълва Кирчо, “защото е толкова добра спътничка!” Връщам му комплимента с лихвите. Право напред! По деретата, между сенките, славеите пеят, вятърът роши тревите. Красиво е, и толкова просто да си жив, да вдишваш майския ден. Отдавна не съм била толкова щастлива! Явно ми личи – Кирчо току ме поглежда с радост и в очите му виждам вълничките на Леса. И още нещо отвъд тях, което не знам какво е. Весело е, шегите не свършват – но с падането на слънцето усещаме, че сме се уморили. Това не ни спира, само че свърши ли денят, трябва да се насочваме обратно към мрачния град. Драки, ще ми липсвате! И ти, потайни Кириле, също!
Изпращаме слънцето, излегнати по гръб на тревата. Светът жужи тихичко около нас, усещам дъха на земята под себе си. Душата ми спи. В този момент дори и самият Йехова да ми заговори, няма да го чуя. Разумът и сетивата са си взели почивка. Всичко е забрава, всичко е Сега и Винаги, няма часовници, няма Утре, само силата на Вселената, която протича през мене. През нас.
Знам, че Кирчо го няма тук, а е някъде на дъното или на покрива на света – и да напрягам слух, не чувам дишане до себе си. Може би и двамата вече сме въздух, или пък пръст, или цветен прашец и можем да се срещнем само на атомно ниво, като в стихотворението на Рупърт Брук.
И ето, че трябва да ставаме – телефонът на Кирчо звъни, “ех, трябваше да го метна в оная пропаст”, въздиша той и се надига полека. Цивилизацията ни иска обратно! Ние не че можем без нея, но е толкова щастливо да си представим за няколко кратки дни, че сме диви, свободни скитници, които разбират песните на ветровете…Да, и накрая се връщаме, затваряме душите си в приличните дрехи, в програмите и графиците, в задушните автобуси, и слушаме звъна на мобилните телефони, и клаксоните ни продънват ушите, и не усещаме миризмите на дивия май, защото ноздрите ни са затапени с отровни газове. Но ние и този свят го обичаме, той си е наш, какво да го правим – обичаме го толкова повече, защото с такава радост го напускаме.
Сега се връщаме при него. Кирчо е весел. Защо? Ха, ами първо, защото събраната сила си остава в душата. Второ, защото на най-скучните работни срещи човек винаги може да си мисли за следващите пътешествия. “И трето”, добавям аз, “има още сума ти пътеки неизбродени, драки неизследвани, растения неопределени, които само нас чакат!” И ние идваме, да, само да поотметнем една-две досадни работи, и си идваме у дома.
Кирчо натиска решително газта, а я сега и малко музика да изпразнуваме нашия вълшебен уикенд! Хм, а къде ще ходим следващия път? Кирчо обещава хубави места, обещава да ми се обади и да практикуваме спорта на д-р Дулитъл, който отваря атласа на света, затваря очи и забучва пръст някъде. И правилото е, че трябва да отиде там – освен ако вече не е ходил.
Все пак усмивките помръкват, защото наближаваме, наближаваме. Кирчо пак се вглежда в мене, изглежда замислен, отдалечен. Май иска нещо да ми каже. Или не? Първите светофари, ето, влизаме в града. Жалко, и това приключение свърши! Но нали за да изкачиш един баир, трябва да слезеш от предишния. Казвам това на Кирчо, той ме поглежда малко свирепо, после се поусмихва. Стигаме, където трябва, слизаме, Кирчо ми подава раницата. “Знаеш ли защо с тебе сме такъв велик тандем? Защото и двамата сме омагьосани! И то не един от друг, а от природата.” Права бях, Кирчо, с теб се познаваме отпреди. Всъщност от много отдавна!
Погледите ни се срещат за последен път този ден. “Пак!” изричаме двамата едновременно и се разсмиваме.